Читать «Къщата» онлайн - страница 150

Част от стената се отмести зад гърба на Скот. От пространството зад нея нахлу застояла миризма на мухъл. Коуви й кимна.

— Оттук, Помили.

105

Адам караше в тъмнината по главната улица на Чатам, а дъждът шибаше по предното стъкло на колата. Виждаше само на няколко педи пред себе си и се стараеше да не увеличава скоростта. Пътят зави надясно. Сега вече се движеше покрай океана.

Отмина фара. След пет минути щеше да си е вкъщи. Стигна до малката падина, където шосетата от Литъл Бийч и Морис Айланд се съединяваха. Пътят беше затворен.

Без да се колебае, Адам мина през бариерата. Толкова ясно усещаше, че Помили го вика, сякаш беше в колата до него.

106

Когато Скот я бутна да влезе през отвора в стената на детската стая, Помили осъзна, че дупката е широка не повече от половин метър.

— Хайде, Помили — каза той.

Вратата се затвори зад гърба й и виковете на Хана станаха приглушени. Потрепващата светлина на свещта хвърляше чудати сенки в тясното пространство. Скот я загаси и взе фенерчето, което беше оставил на купчина боклуци. Лъчът му прободе мрака в малкото помещение, пълно с изгнили дрехи и изпочупени мебели.

Миризмата на мухъл беше много силна. Това беше същата миризма, която беше усетила няколко пъти в стаята на Хана и във вградения шкаф на долния етаж.

— Не сте тук за първи път — извика Помили. — И преди сте влизали в стаята на бебето.

— Идвал съм тук колкото е възможно по-рядко, Помили — отвърна Коуви. — В ъгъла има стълба. Ще вървя след теб. Докато слизаш по нея, не се опитвай да предприемаш на своя глава каквото и да било.

— Няма — заяви бързо тя, мъчейки се да си избистри ума, да преодолее чувството за нереалност. Той не знае, че Адам се прибира, помисли си Помили. Може би ще успея да го накарам да говори, да го разсея, да го спъна. По-силна съм, отколкото предполага. Навярно ще съумея да го изненадам, да му отнема пистолета и да избягам от него.

А дали щеше да се справи с пистолета? Да. Не искам да умра, продължи да разсъждава тя. Искам да живея и да бъда с Адам и с Хана. Искам да изживея остатъка от дните си. Почувства как у нея се надига гняв.

Огледа се, като се мъчеше да запомни всичко, което беше в състояние да види на неясната светлина. Скривалище. Точно в това се съмняваше. Винаги е смятала, че в къщата има такава стая. Всъщност беше повече от стая. Цялата централна част на къщата между комините беше тайно помещение. Чудеше се дали купчините изгнили парцали не са част от товара на „Танкфул“.

Протакай, за да печелиш време, каза си тя. Макар и да знаеше, че Хана сигурно все още плаче, вече не я чуваше. Стените бяха толкова дебели, че ако умре тук, никой никога няма да я намери.

Ако умре тук.

Питаше се какви са намеренията на Коуви.

— Няма да изляза оттук жива, нали?

— Нима? — Той се усмихна. — Какво те кара да мислиш така?

Помили усети, че я обзема омраза. Скот Коуви си играеше с нея.

— Помили, честна дума, съжалявам за това. Правя го по задължение. — Гласът му беше съвсем искрен.