Читать «Къщата» онлайн - страница 153

Щяха да сметнат, че е оставила бебето само и е изчезнала в бурята. Къде беше колата на Коуви? Навярно щеше да я откара някъде. В колата може би щеше да се появи възможност да скочи навън или да го принуди да се блъсне в нещо. Помили се насочи към алеята, но той я хвана за ръката.

— В тази посока, Помили.

Тръгнаха към плажа. Изведнъж осъзна, че Коуви има намерение да я удави.

— Почакай, Помили — извика той. — Дай ми пуловера си. Ако тялото ти не бъде изхвърлено на брега, така поне ще се досетят какво е станало.

Дъждът валеше като из ведро, а вятърът развяваше дрехите й. Косата й беше мокра, падаше върху лицето й и покриваше очите й. Опита се да я отметне назад. Скот спря и пусна дясната й ръка.

— Вдигни ръце нагоре, Помили.

Тя вцепенено се подчини. С бързо движение Коуви изтегли пуловера през главата й и освободи първо лявата, а после дясната й ръка. Пусна дрехата на земята, отново я сграбчи за ръка и започна да я тегли надолу по пътеката, която, водеше към скалата, а след това към океана. На следващия ден нямаше да има никакви следи от стъпките му, понеже пороят щеше да ги заличи.

Ще открият пуловера ми, помисли си Помили, и ще решат, че съм се самоубила. Дали тялото й ще бъде изхвърлено на брега? При Вивиан бе станало така. Навярно разчитаха и при нея да се получи същото. Адам, Адам, имам нужда от теб.

Вълните яростно се разбиваха в брега. Подводното течение щеше да я дръпне навътре в океана и нямаше да успее да се спаси. Спъваше се, докато Коуви я караше да бърза надолу по стръмната пътека. Колкото и да се мъчеше, не можа да се откопчи от ръката му, която я стискаше като менгеме.

Бурята се разрази с пълна сила, когато стигнаха до мястото, където предишния ден лежаха върху одеялото с Адам и Хана. Сега нямаше плаж, а само вълни, които се удряха в брега, рушаха го и се опитваха да го превземат.

— Наистина съжалявам, Помили — каза Скот. — Но давенето не е чак толкова страшно. На Виви й бяха нужни само една-две минути. Просто се отпусни. Всичко ще свърши съвсем скоро.

Бутна я под водата, клекна и задържа главата й под бушуващата вълна.

107

Когато нахлу в къщата, Адам видя блещукащата светлина на свещите в кухнята. Не намери никой, грабна едно фенерче и хукна нагоре по стълбите.

— Помили! — изкрещя той и се втурна към детската. — Помили!

Освети стаята с фенерчето. Лъчът се отрази в порцелановото лице на старинната кукла.

— О, господи! — извика Адам.

Тогава чу хленчене зад гърба си. Обърна се и започна да движи фенерчето, докато лъчът му попадна върху леко поклащащата се люлка. Хана беше в нея! Слава богу! С Хана всичко беше наред!

Но Помили…

Адам се обърна и изтича в спалнята. Беше празна. Хукна надолу по стълбите и обиколи една по една стаите.

Помили беше изчезнала!

Не й беше присъщо да оставя Хана сама. Никога не би го направила. Но въпреки това я нямаше в къщата!

Какво се беше случило? Дали отново не беше чула гласа на Боби? Не биваше да й позволява да гледа онази касета. Не биваше да я оставя сама.

Навън! Сигурно е излязла навън! Обезумял, Адам се втурна към входната врата и я отвори. Дъждът го намокри в момента, в който пристъпи прага и закрещя: „Помили! Помили, къде си?“