Читать «Къщата» онлайн - страница 148

Само още шест мили, каза си Адам няколко минути по-късно. Но тревогата му нарастваше непрекъснато, докато преминаваше през участъците от пътя, потънали в пълен мрак.

104

Помили включи радиото, завъртя копчето и намери станцията, по която пускаха музика от четирийсетте години. Вдигна учудено вежди, когато чу оркестъра на Бени Гудман, засвирил мелодията „Помни“.

Много подходяща песен, помисли си тя. Взе назъбен нож и започна да реже доматите за салатата. „Но ти не помниш“, пееше изпълнителят.

Свистенето на вятъра отново се усили. Пооомниш.

Помили потрепери, докато посягаше да вземе целината, Адам скоро ще дойде, каза си тя.

Изведнъж се чу шум. Какво беше това? Дали не се отвори някаква врата? Или прозорец? Нещо не беше наред.

Помили загаси радиото. Бебето! Плачеше ли? Дали не се давеше? Хукна към плота, сграбчи интеркома и се заслуша. Последва тежко дишане. Бебето се задушаваше!

Хукна през фоайето към стълбището. Краката й едва докосваха стъпалата, докато бягаше нагоре към втория етаж. Прекоси бързо коридора и се озова пред вратата на детската стая. От креватчето не се чуваше никакъв звук.

— Хана, Хана! — извика Помили.

Хана лежеше по очи с разперени ръце и не помръдваше. Обезумяла, Помили се наведе, повдигна бебето и го обърна към себе си. Очите й се разшириха от ужас.

В ръката си държеше старинната кукла. Изрисуваното лице сякаш се взираше в нея.

Помили понечи да изпищи, но от гърлото й не излезе звук. Зад гърба й някакъв глас прошепна:

— Съжалявам, Помили. Всичко свърши.

Тя се обърна рязко. Скот Коуви стоеше зад люлката и държеше в ръка пистолет.

Люлката. Хана беше в нея. Хана, която се беше размърдала и започваше да хленчи. Изведнъж Помили изпита облекчение, а после я обзе ужас. Главата й се замая и тя загуби чувството си за реалност. Скот Коуви. Защо?

— Какво правите тук? — успя да попита тя, като едва изговаряше думите с пресъхналите си устни. — Нищо не разбирам. Как влязохте?

Изражението на лицето на Коуви беше любезно както обикновено. Беше облечен с анцуг и маратонки. Но те бяха сухи. Помили се почуди защо не се е намокрил.

— Не е важно как съм влязъл, Помили — отговори спокойно той. — Лошото е, че това ми отне повече време, отколкото предполагах. Но тъй като Адам е в Ню Йорк, няма значение.

Адам. Дали е говорил с него?

Скот сякаш четеше мислите й.

— Елейн ми каза, Помили.

— Елейн ли? Не разбирам. — Умът й работеше трескаво. Какво става? Не е възможно. Това е кошмар! Скот Коуви? Защо? Двамата с Адам му помогнаха, когато беше в беда. Тя настоя Адам да поеме защитата му. Адам го избави от обвинение в убийство. А Елейн? Какво общо има Скот с Елейн? Всичко изглежда толкова нереално.

Но пистолетът в ръката му беше истински.

Хана хленчеше по-силно и вече се събуждаше. Помили видя раздразнението, изписано на лицето на Коуви. Той погледна към бебето и ръката, в която стискаше пистолета, помръдна.