Читать «Царството на злото» онлайн - страница 24

— Сигурен ли си, че е там, където мислиш? — попита абатът.

— Главата си залагам.

Дядото на Харкорт кимна.

— За мен това е достатъчно. Синът ми трябва да е съвсем сигурен, щом си залага главата. Имаш ли нещо против, Раул, да ни кажеш как попадна там, откъде научи за призмата?

— С удоволствие, но няма да споменавам имена. Това ще спестя, защото е опасно дори да се знае за съществуването на призмата. За първи път получих доказателство за нейното съществуване, когато отидох в Константинопол. Аз, разбира се, знаех легендата, така както всички я знаят. Но там за първи път срещнах човек, който се закле, че такава призма наистина съществува. Попитах го откъде знае и той ми обясни, макар да подозирам — не съвсем подробно. Въпреки това историята е толкова заплетена, че няма да се опитвам да я повторя тук. Както можете да си представите, бях заинтригуван от разказа му, защото усещах, че има нещо вярно, и след това слушах внимателно всичко, което дочувах, и подпитвах тайно там, където според мен беше безопасно. Разбира се, чух и много други истории, в повечето, от които нямаше капчица истина. После в Хиркания, на южния бряг на Каспийско море, в килията на един отшелник, видях пергамент, в който беше записано името на мястото. По-късно научих, че това място е в Пустата земя. Трябва да отбележа, че написаното в пергамента отговаряше съвсем точно на онова, което ми беше казано в Константинопол. А пергаментът е бил написан само около четиридесет години след като призмата е била отнесена в Пустата земя — по време, когато районът отвъд реката не е бил Пустата земя, а римска провинция. Възможно е пергаментът да е написан въз основа на информация от втора ръка, макар че начинът на изразяване показваше, че не е. Бях доволен, че описанието не е минало през много хора с неизбежните в този случай грешки от преувеличения при всяко ново преразказване.

— Дори и така — попита дядото-на Харкорт — какво, по дяволите, те накара да тръгнеш да търсиш тази призма? Да рискуваш живота си?

— Рискувал съм живота си за много по-маловажни неща. Обикновено за предмети, които могат само да подобрят материалното ми благосъстояние. А в този случай най-после имаше нещо, което можеше да подобри духовното ми състояние. В живота на всеки човек идва време, обикновено твърде късно, когато той насочва своето внимание към душата си, а не към кесията.

— Това мога да разбера — съгласи се старецът.

— Точно това направих и аз — каза Раул — и отидох до мястото, което ми беше казано. И тогава видях, че призмата не е там, Беше на друго място.

— Как разбра това? — попита Харкорт.

— Казаха ми. Един човек ми каза.

— Човек? В Пустата земя?

— В Пустата земя все още има няколко човешки същества. Това са онези, които не са могли да избягат или не са искали да избягат, когато Злото е било изтикано в Пустата земя от варварите. Пред оттеглящите се многобройни римски легиони са вървели бегълците, които изоставяли всичко и бягали, за да се спасят, преследвани по петите от самия ужас. Не всички обаче са избягали — останали са упоритите или глупавите, или може би доверчивите, уповаващи се на Бога. Много от останалите сигурно са загинали, но някои се скрили в блатата или по други места и оцелели. Техните потомци са все още живи. Освен това предполагам, че там живеят и други хора — глупави или смели, не съм сигурен кое от двете, — които по различни причини са се върнали в тази обитавана от духове земя. Но така или иначе, там все още живеят хора, потиснати, по-ниски от тревата, търпени от Злото, което, подозирам, ги използва за някакво свое развлечение. Един от тях, стар свещеник — той твърдеше, че е свещеник, макар да не съм сигурен в това, се криеше в една изоставена порутена катедрала и ми съобщи, че призмата не е в катедралата, както ми бе казано, а в друга сграда по-навътре в Пустата земя. Разговаряхме цяла нощ и той ме помоли да намеря призмата и да я върна на християнския свят. Този свещеник направи всичко, което можеше, за да ми помогне. На моменти ми беше трудно да му разбирам, защото беше изгубил четири предни зъба — два долни и два горни, от което се беше получила една ужасна празнина. Докато говореше, непрекъснато съскаше. Каза, че би тръгнал с мен, но не бил в състояние. Бил много стар и слаб и нямал сили.