Читать «Царството на злото» онлайн - страница 22

Работата по събиране на мъртвите беше ужасна, опитите да се разпознаят телата — безрезултатни. Единственото решение беше да погребат в общ гроб труповете, които няколко дни бяха лежали на слънце.

— Тази работа не е за теб — бе му казал Реймънд. — Остави други да я свършат.

Харкорт бе поклатил упорито глава.

— Не, тя трябва да е тук и аз съм длъжен да я намеря. Тя трябва да бъде погребана отделно, а не да бъде хвърлена в трапа заедно с другите.

Гай, който се беше присъединил към тях, когато минаха покрай ограбеното абатство, също се опита да го разубеди, но Харкорт дори не пожела да го чуе.

Не я намериха, но Харкорт знаеше, че това не означава, че не е там. Много от мъртвите бяха разкъсани и така осакатени, че почти не приличаха на човешки същества. Най-лоши бяха личинките — личинките, пълзящи по мъртъвците.

Заровиха онова, което беше останало от хората, в общ гроб. Абат Гай — тогава обикновен монах — извърши богослужението, докато останалите, вързали шалове на носовете си, хвърляха пръст в ямата.

Харкорт стигна до края на житната нива и погледна назад към замъка. „Защо правя това? — запита се той. — Защо искам отново да изживея този ден с всичките му мъчителни подробности? Защо трябва сега да се разхождам в тъмнината и да мисля за миналото — сякаш искам страданието да продължи, сякаш искам да се вкопча в мъката и да накажа себе си за вина, която не съществува?“

Замъкът се издигаше като черна грамада, в която тук-там просветваше. Зад реката лежеше Пустата земя — среднощна тъмна маса под осеяния със звезди хоризонт. Там, отвъд реката, беше бърлогата на Злото. Там някъде, ако вуйчо му беше прав, беше призмата на Лазандра. Гай — Харкорт беше сигурен в това — сега лежеше буден в абатското си легло и мечтаеше да отиде в Пустата земя, за да спаси призмата, да я върне в абатството и да я сложи в храма. Той продължаваше да таи в душата си мисълта, че навремето тя е била подслонена в древната обител, на чието място днес се издигаше абатството.

Вдигна глава и погледна към звездите. Ето я Голямата мечка — първото от съзвездията, които му бе показал Нъли — двете звезди, които образуваха задната страна на небесната колесница, сочеха към висящата над хоризонта северна звезда.

— Винаги е на север — беше му казал Нъли. — Намери тази ярка звезда и посоките ще са ти ясни.

Изведнъж му стана студено. Но студът не идваше от тъмнината на нощта, нито от северозападния вятър. Харкорт знаеше, че идва отвътре, от самия него. Беше стигнал дотам, докъдето бе трябвало, и сега знаеше, че тази разходка в тъмнината му бе нужна, за да му припомни миналото. Спомни си го и сега с това минало беше свършено. Харкорт бавно тръгна назад към замъка.

ГЛАВА 7

Абатът пристигна тъкмо преди закуска и похапна заедно с тях доста бекон. После се качиха да видят вуйчото на Харкорт.

Раул беше станал от леглото и седеше в едно от малкото кресла, с които се гордееше замъкът. Беше се увил в едно голямо наметало — навремето чудесна дреха, но сега, макар че все още беше топло и удобно, вече не ставаше за носене. Някой се беше опитал да го среши, но не беше успял: косата му стърчеше като петльова опашка.