Читать «Царството на злото» онлайн - страница 23

— Как се чувстваш? — изръмжа Дядото на Харкорт. — Можа ли да поспиш? Този път ще останеш ли, или отново ще тръгнеш нанякъде?

— Татко, знаеш, че не можех да постъпвам другояче — отвърна Раул. — Нямаше нищо, което да ме задържи тук. Това не беше моя страна. Идвах само да видя теб и Маргарет… и Чарли, разбира се. Ние с Чарли сме големи приятели. Помагаме си. Помниш ли, Чарли, когато те наех да следиш и…

— Останалите не знаят за това, вуйчо — отвърна Харкорт. — Ти ме помоли да не казвам на никого и аз спазих обещанието си. От време на време наблюдавах дори след като ни напусна. Но онези двамата не дойдоха. Ти срещна ли ги?

— Да, срещнах ги — отвърна Раул. — По-късно. Настигнаха ме.

— И?

— Нали съм тук — отговори Раул. — Сам си прави заключението.

— За какво става дума? — извика дядото. — За какво става дума? Да не искаш да кажеш, че си забъркал внука ми в някоя от твоите съмнителни авантюри?

— Беше много отдавна — успокои го Харкорт. — Бях още момче. Той ме нае да следя за двама мъже, които го преследваха. Просто трябваше да следя и ако ги видя, да му кажа.

— Е — измърмори дядото, — сигурно е било нещо съвсем невинно. Но въпреки това не ми харесва, Раул.

— Знаех, че няма да ти хареса — отвърна Раул. — Затова помолих Чарлз да не ти казва. А сега да поговорим по моята защита.

— Не съм казал да се защитаваш.

— Не, точно това казваш. Винаги си настоявал да не заминавам. „Пусни корени в тази сигурна земя“ — така ми казваше. Работата е там, че тази земя не е моя, нито пък твоя. За разлика от теб и от Маргарет, на мен тази земя ми е така чужда, както и всяка друга, която съм пребродил.

— Тази земя сега е моя — каза Харкорт малко по-гордо, отколкото искаше. — И аз ти казвам, че тук ти си добре дошъл и бих желал да останеш. Защо не се настаниш и не останеш? Това ще бъде голяма утеха за дядо, а ние ще направим всичко възможно да се чувстваш като в свой дом.

Вуйчо му го погледна в очите и на него му се стори, че този поглед продължи цяла вечност.

— Чарли — каза най-сетне той, — може би ще приема поканата ти. Вече не съм млад и може би ще се спра за малко. Но това не е обещание — обърна се Раул към баща си. — Ако отново ми се прииска да замина, ще го направя.

— Знам, че ще го направиш — отвърна баща му. — Тук нищо не те задържа. — После каза на абата: — Извинявай за тази непристойна семейна караница. Не се случва често. Съжалявам, че стана пред теб.

— Това не беше караница — каза спокойно абатът. — Това беше семеен съвет, преливащ от дълбока обич един към друг. Аз трябва да се извиня, че присъствах на него. Натрапих ви се по най-отвратителен начин. Единственото, което мога да кажа за свое оправдание, е, че съм тук поради голямата ми загриженост за онова, което е намерил Раул в Пустата земя.

— Какво си намерил? — попита дядото.

— Чарлз спомена, че си бил открил призмата на Лазандра.

— Всъщност не я намерих. Установих къде се намира. Не я видях и не съм я докосвал, но съм убеден, че знам къде е. Не можах да я взема, защото защитниците и бяха страхотни и беше невъзможно сам човек да се добере до нея.