Читать «Царството на злото» онлайн - страница 20

Опита се да си спомни думите и когато му даде подаръка, какво си бяха казали, но не можа; всичко беше отминало. Беше заличено, той знаеше това, от горчивината и тъгата. И сега, посред нощ, Харкорт най-сетне си даде сметка какво му струва тази горчивина. Тя беше докосвала тази книга; пръстите и я бяха прелиствали. Тя я бе ценяла, трябва да я е ценяла, както и семейството и в продължение на столетия. Но му я беше дала, тази Елоиз, от чието лице сега си спомняше само бръчиците около очите, когато се засмее.

Дълго съзерцава книгата, фината миниатюра, изобразяваща роби — едни прибират в кочините шопари, други, покачени на дървета, берат плодове, трети правят кръстци, докато жетварите жънат с превити гърбове; в далечината слабо се очертават стройните камбанарии и кули на замък, но не като този, в който живееше неговото семейство.

Във времето, когато бе нарисувана картината, хората са гледали на света с други очи — бяха видели деня по весел, а хората по-щастливи; Харкорт често се беше питал дали Елоиз не е мислила, че те двамата биха могли да гледат на света с такива очи, с каквито го е гледал древният художник.

Стоя дълго до писалището с примигващата свещ, втренчил в книгата невиждащ поглед. Съзерцаваше онова, което беше в ума му, опитвайки се отново да си спомни какво бе означавало то някога за него. Накрая затвори книгата, прибра я в чекмеджето, заключи го и сложи ключа на мястото му.

„Всичко се обърка — каза си той. — Нищо не стана.“ Паметта му изневеряваше и той не можеше да си спомни. Острото, вълнуващо чувство на любов между тях беше преминало. Прекалено дълго беше страдал.

Харкорт отиде до гардероба, извади дебело наметало и го сложи на раменете си.

Докато минаваше през залата, от един коридор се появи майка му — беше тръгнала на обичайната си вечерна проверка, за да се увери, че всички са си легнали. Откакто се помнеше, тя го правеше всяка нощ.

— Чарлз — каза неодобрително майка му, — трябва да си в леглото и да спиш. Днешният ден не беше лек.

— Ще изляза да глътна малко свеж въздух — отговори Харкорт.

— Същият си като баща си — човек отдаден на размисъл, на самонаблюдение, когото никой не разбра. Дори аз, която го обичах. Не съм сигурна дори дали той самият разбираше себе си. Това, че не го разбирах, може би произтичаше от факта, че бяхме много различни — той от тази сурова северна страна, аз от южната част на Галия, една мека и приятна, бих казала цивилизована страна, не като тази тук. Макар че, честно казано, с радост го последвах тук. Бих тръгнала с него накрай света. Където и да отидеше, щях да го последвам. Ти много приличаш на баща си, Чарлз, и трябва да се пазиш от мрачни настроения.

Майка му рядко споменаваше неговия баща, но Харкорт беше сигурен, че няма ден от живота и през който да не мисли за него. Той не помнеше баща си. Преди да навърши годинка, баща му беше убит по време на лов. Стрела беше пронизала гърлото му. Макар никой да не беше му казвал, той често се питаше дали баща му е имал такива врагове, че да забият стрела в гърлото му. Но какъвто и човек да е бил, сега той лежеше в гроба си в манастира заедно със своя баща и бащата на неговия баща и всички Харкорт, измрели, откакто е било построено абатството във владенията и с покровителство на рода Харкорт.