Читать «Царството на злото» онлайн - страница 18

— Те знаят много добре, че абатите са стиснати — отговори сопнато старецът. — Знаят също, че като лоялен поданик на Империята и тъй като не мога да постъпя другояче, аз ще им дам всичко, от което се нуждаят.

— На мен ми се струва — каза Нъли, — че плащаш прекалено висока цена за това твое поданство, от което, в края на краищата, нямаш никаква полза.

Старецът не му отговори, а се обърна към Харкорт:

— Каза ли Раул къде е бил?

— Не много. Всъщност съвсем малко. Опита се да ми каже, но аз не му дадох да говори. Каза, че е намерил призмата на Лазандра.

Абатът скочи като ужилен.

— Призмата!? Онази, за която говорихме днес следобед?

— Същата — отвърна Харкорт. — Онази, за която се говори, че в нея е затворена една душа.

Дядото на Харкорт премина направо към същността на въпроса с думите:

— Донесе ли я?

— Не. Но знае къде е.

— Вечно търсещ — каза старецът. — Вечно неспокоен. Едва завършил едно налудничаво начинание и се захваща за друго.

— Но ти се радваш, че той се върна у дома, дядо.

— Разбира се, че се радвам. Раул е единственият ми син. Той и твоята майка са единствените ми деца — поне доколкото знам.

— Ако Раул е прав… — започна абатът.

— По такива важни въпроси като този моят син не лъже — прекъсна го старецът. — Вярно, обича да украсява историите си, за да ги направи по-интересни, но ако каже, че е видял нещо, значи наистина го е видял. Щом казва, че знае къде е призмата, можеш да си сигурен, че е там.

— Човек не може да вярва в една легенда — каза абатът, бързо променяйки тактиката си, — но ако един честен човек се кълне, че е видял предмет, който заема централно място в тази легенда, тя престава да бъде легенда.

— Точно това твърди и вуйчо ми — обади се Харкорт. — Казва, че това вече не е легенда. Знае, че тя наистина съществува. Знае и къде е.

— В Пустата земя ли? — попита Нъли.

— Предполагам. Вуйчо е дошъл оттам. Каза, че не могъл да я вземе, защото те били много. Твърде много. Но не каза кои са тези „те“.

— Е, нищо — каза дядото. — Има време, ще разкаже подробно. Сега момчето се нуждае от почивка и никой не трябва да му додява.

— Но щом тя съществува… — почна абатът. — Щом съществува, тогава…

— Вече знаем, че съществува — каза дядото. — Това е достатъчно. Това дава покой на умовете ни…

— Но в нея е затворена душата на един светец и тя се намира в ръцете на Злото.

— На мен ми се струва, че за душата е без значение в чии ръце се намира, щом като е затворена.

— Не е така — възрази абатът. — Душата не трябва да бъде в ръцете на Злото. Тя трябва да е между свещените реликви на християнския свят. Тя трябва да се намира в лоното на Църквата, подхранвана от молитвите на вярващите, пазена от посегателства, защитена до онзи последен ден, когато ще бъде освободена, за да се отправи към небето.

— Като гледам — каза сухо Нъли, — ти май искаш да и осигуриш такова свещено място в границите на своето абатство.

— Естествено — каза абатът и без да иска, попадна в клопката, поставена му от Нъли.

— И ще поемеш риска абатството, като пазител на такава реликва, да стане известно в цялата Империя?