Читать «Царството на злото» онлайн - страница 19

— Аларикс — смъмри го строго старецът, — такова отношение от твоя страна е недостойно. Абатът няма да…

Но не можа да довърши мисълта си, защото точно в този момент на стълбището се появи майката на Харкорт, следвана от други жени. В същото време, под звуците на фанфари, беше донесен и печеният глиган, с ябълка в уста и зелен венец на челото.

ГЛАВА 6

Харкорт се прибра в стаята си късно. На трапезата имаше голяма веселба. Най-вече майка му бъбреше безспир за завръщането на брат си. Дядо му седеше необичайно мълчалив, изръмжаваше от време на време в отговор на запитванията и пиеше повече от обикновено. Абатът не каза почти нищо, а това не беше в неговия стил. Безсловесността му учудваше само на пръв поглед, защото през цялото време устата му беше пълна и той не можеше да говори. Глиганът се оказа много вкусен и абатът го оцени по достойнство; на светлината на свещите брадата му лъщеше от стичащата се мазнина. Останалите обаче последваха примера на домакинята и бъбреха наравно с нея. Вечерята мина необикновено весело.

Когато се върна в стаята си, Харкорт неочаквано откри, че няма никакво желание да си ляга, и докато крачеше неспокойно, разбра какво го тревожи. Проумя, че тревогата му идва от това, което абат Гай бе казал следобеда за падането на замъка Фонтин. През всичките изминали години семейството му много внимаваше да не споменава за трагедията в негово присъствие и той им беше благодарен за това. Мълчанието му бе помогнало в известна степен да забрави. От друга страна, беше чакал този поток от думи за случката, която се опитваше да заличи от ума си. Навремени беше успявал почти да я забрави, но тя никога не беше излизала напълно от ума му. Елоиз все още беше в мислите му, все още чакаше.

Харкорт спря неуверено насред стаята, загледан към писалището в ъгъла. Взе свещта от масата до леглото, отиде до писалището, постави я върху него и отмести стола. Седна, извади ключа и отключи най-долното чекмедже отляво. Извади книгата. Не му беше трудно да я намери: знаеше точно къде е. Сложи я на писалището, отвори я и премести свещта по-близо.

Ярките цветове, илюстрациите по полетата, винетките завладяха погледа му. На светлината на свещта всичко беше по-красиво, отколкото го беше запомнил, и той тежко въздъхна.

Взираше се в отворените страници на книгата и търсеше нежността — онази нежност, която бе изпитвал преди години. Не самосъжалението, не тъгата или безутешността, не горчивината, а нежността, изпълваща го с любов. Но не можа да я намери — тя беше избледняла много отдавна.

Книгата беше стара — отпреди столетия. Нейното създаване се губеше някъде в годините на отдавна забравения ренесанс, когато хората, след дълги векове мрак, отново бяха намерили в умовете и в душите си красота. Дълги години книгата бе принадлежала на семейството на Елоиз. Тя я беше получила от ръцете на покойната си баба. Елоиз му я даде — най-невероятният подарък, защото никой не бе подозирал, че той с часове ще се любува на красотата на една книга. Никой освен Елоиз. Тя прозря и му подари книгата — едно семейно богатство, дадено на човека, когото обичаше и който също я обичаше.