Читать «Царството на злото» онлайн - страница 17

Зад тях прислугата припряно слагаше на масата дъски за рязане на хляб, ножове и кани, палеше свещи. Харкорт седна до абата, срещу дядо си и Нъли.

Нъли стана и отиде до огъня. Беше космат като мечка, която напролет си сменя козината. Носеше само парче плат около бедрата.

Беше снажен мъж и сега Харкорт сякаш за пръв път осъзна, че е различен от останалите хора. От години го възприемаше само като приятел на дядо си, не точно като истински човек, но като живо същество, напълно приемливо като мъж, като личност, която не се отличава с нищо. Защо сега трябваше най-сетне да види Нъли такъв, какъвто е всъщност?

Едва сега разбра защо го наричат Нъли².

Ами такъв си беше. Раменете му бяха масивни, но не изправени като при хората. Ръцете му бяха по-дълги от човешките, главата — издадена напред, а не изправена върху раменете. Нямаше или почти нямаше шия. Краката му бяха изкривени, сякаш бе възседнал нещо. Сега, когато за първи път осъзна различията, Харкорт чак се смая. Защото обичаше Нъли, дори и сега, въпреки тези различия. Нъли го учеше да ходи като малък, а по-късно, когато порасна, го извеждаше на разходки, разкриваше му чудесата на природата. Показваше му гнездата на птиците, които без неговата помощ никога не би могъл да открие, и го учеше как да ги търси. Разкриваше му красотата на дивите цветя, които за него не бяха нищо повече от китки, разказваше му как корените на едно могат да лекуват болести, а листата на друго, сварени на чай, макар и горчив, облекчават различни болки. Показваше му леговищата на лисиците и дупките на язовците. На всичко Нъли приписваше такова значение, каквото Харкорт не беше чувал от никого. Когато свършеха разходката, сядаха под някое дърво и Нъли му разказваше разни истории така увлекателно, че момчето ги приемаше за истински. Някои от тях още помнеше.

— Ще трябва да почакаш малко за свинското, Гай. Никога не съм виждал толкова суетня и търчене като днес. Жените сложиха блудния ми син в най-доброто легло и му носят греяно вино и разни лакомства, държат го за ръка и му прислужват. Чак да ти се доповръща.

— Как е той? — попита Харкорт.

— Няма му нищо, което един добър дванадесет часов сън да не може да излекува, но те така му досаждат в старанието си да му услужат, че не му дават да затвори очи. Майка ти е най-добрата жена на този свят, но понякога прекалява с добрината си.

От начина, по който говореше старецът, Харкорт разбра, че е безсмислено да пита повече за вуйчо си.

— Какво казват римляните? — попита той. — Или просто минават?

— Римляните никога не минават току-тъй — отговори дядо му. — Те взеха зърно за конете и шунка, и солено говеждо, и наденици, и всичко, до което се добраха. Така натовариха каруците, че осите им изпукаха. За всичко ми дадоха разписка, но каква ли полза от нея!

— Можеш да отидеш в Рим или до най-близкия легионерски лагер където и да е той, и да ти платят — каза абатът. — Слава на Бога, че подминаха манастира.