Читать «Царството на злото» онлайн - страница 15

— Патрулна задача ли изпълнявате? — попита той.

— Нещо повече от патрулна задача — отговори стотникът. — Отиваме на разузнаване в Пустата земя. Научихме, че там са се промъкнали варвари и Злото е неспокойно. Ако е вярно, всичко може да се случи. Не знаем дали Злото може да устои срещу варварите. Ако не устои, никой не може да каже какво ще направи. Може да се разпростре във всички посоки.

— Вашето подразделение ми изглежда малко за такава задача — каза Харкорт. — По-малко от кохорта ли каза?

— Погледни ги. Приличат ли ти на кохорта?

— Не, не приличат. Но по външния им вид личи, че са добри бойци.

— Изметта на земята — каза гордо стотникът — и най подлите копелета. Опитни са по пазене на границата и са люти в боя.

— Е, нали е само разузнаване. Няма да се биете.

— Благоразумието изисква да не влизаме в бой — отговори стотникът. — Бързо влизане, оценяване на положението и бързо излизане. Но нашият трибун е на друго мнение. Той жадува за слава, та ако ще всички да загинем.

— През последните няколко години Злото мирува — каза Харкорт. — От голямото нападение насам не сме имали неприятности. Често съм се чудил… Може би ти ще можеш да ми кажеш. Когато Злото връхлетя върху нас и едва не ни погуби, ние се бихме самоотвержено. Но къде беше легионът?

Това беше болезнен въпрос, който от много време не му даваше мира.

— Стояхме хладнокръвно в лагера си — отговори Деций. — Ако се бяхте огънали, щяхме да се намесим.

— Но не се огънахме — отбеляза Харкорт. — Отблъснахме силите на Злото отвъд реката.

— Надявам се да си прав, че в последно време не ви създават проблеми — каза стотникът. — Може би няма да тръгнат срещу нас. Но не мога да бъда спокоен. Онези там твоите хора ли са?

Харкорт се обърна.

— Да, моите. Ей, сега ще освободят пътеката и ще можете да тръгнете. Благодаря, че ни изчакахте. Ако се бяхме срещнали, щеше да стане голяма бъркотия.

Шестима мъже се потяха под носилката по склона. Подир тях вървяха други, които бяха носили допреди малко.

— Това е вуйчо ми — каза Харкорт. — Болен е.

— В замъка ми казаха. Надявам се да се оправи.

Харкорт се въздържа от по-нататъшни обяснения, а стотникът не зададе други въпроси. „Очевидно — рече си Харкорт — дядо ми не е казал нищо на римляните.“ Ако стотникът знаеше, че Раул идва от Пустата земя, въпросите нямаше да имат край. Хората с носилката минаха покрай него и се отправиха към замъка.

— Преди мръкване трябва да минем реката — обясни стотникът. — Казаха ни, че мостът е в добро състояние.

— Вярно е — отговори Харкорт. Надяваше се, че в думите му не е прозвучала гордостта, която изпитваше.

От години семейството му се грижеше за моста и досега беше оправдало доверието. Беше много важно мостът да се поддържа в добро състояние, защото той беше един от малкото по реката.

Стотникът обърна коня си, вдигна ръка и рязко я пусна надолу. Колоната тръгна напред. Оръжието подрънкваше. След първите войници потеглиха две волски каруци, натоварени с храна. Подир тях вървеше останалата част от отряда.

Деций изравни коня си с Харкорт и двамата загледаха маршируващите покрай тях войници.