Читать «Царството на злото» онлайн - страница 13

— Заповядай, милорд — каза тя. — Глътка бира. Обаче не струва.

— Вашата бира винаги е била добра — отвърна Харкорт. — Ако не ме лъже паметта, Джийн прави чудесна бира.

Той взе каната и я надигна. Беше прав, Джийн наистина правеше чудесна бира.

После загледа внимателно вуйчо си. Раул мърмореше в съня си, едната му ръка нервно потръпваше.

— Може да мине доста време, докато дойдат хората от замъка — каза Харкорт и се обърна към Йоланда: — Ще бъдеш ли така любезна да ми покажеш дърворезбите си?

— За мен това ще бъде чест, милорд.

Той допи бирата, сложи каната на масата и излезе подир девойката. Лъчите на залязващото слънце блестяха върху повърхността на реката, която шумно се плъзгаше надолу и мълвеше нещо с онзи дълбок, поверителен тон, присъщ на големите реки. Над поляната се носеше лекият, приятен аромат на горски цветя, нацъфтели под сенките на дърветата. „Приятно място — каза си Харкорт. — Би било добре да остана известно време тук, за да се наслаждавам на гласа на реката и аромата на цветята.“

Йоланда го заведе до една малка барака край реката. Южната стена, издигната само наполовина, осигуряваше светлина.

— Стряхата отгоре — обясни Йоланда — пази от дъжда, пък и на сянка и на течение дървото съхне по-добре. Тя отвори вратата и покани Харкорт да влезе. Той пристъпи и спря поразен.

Подпрени до стената стояха дърворезби, някои полузавършени, други, доколкото можеше да определи неопитното му око, почти готови. На полиците бяха наредени дърворезби на глави, не само човешки, но и на чудовища, които не можеше да назове. Тук-там имаше и други изображения — пано с роза с обвита около нея лоза, няколко малки коня, котка и котета, волска каруца и воловар. Но най-много бяха главите.

— Трудно се намира добро дърво — сподели Йоланда. — Всяко дърво си има своите качества. Най-добри са черешата и кестенът, но той се намира много трудно. Има в изобилие дъб, но пък обработката му не е лека, а и трябва да се цепи и да се проверява. Добри са някои по-меки дървета, но те не могат да се полират.

В края на една полица стоеше гагоил¹ — толкова грозен и безформен, че чак беше красив. Муцуната му заемаше половината лице, ушите му бяха като на прилеп, ноздрите широки, устата голяма и с остри зъби, устните дебели и провиснали.

— Не разбирам как си измислила някои от фигурите — каза Харкорт. — Този гагоил например…

— На сградата на манастира има скулптури на гагоили — обясни Йоланда. — С разрешение на абат Гай ги разгледах и някои от фигурите са оттам.

— Разбирам — отвърна Харкорт. — Не ми мина през ума. Никога не съм ги разглеждал подробно.

— Аз ги разглеждам — каза Йоланда. — И ги запомням. После ги променям мъничко. Опитвам се да им вдъхна живот. Искам да ги направя като истински. Този гагоил е чудовище, но аз се опитах да го направя живо, дишащо чудовище. Докато работех над него, му говорех и ми се струваше, че ми отговаря. Опитах се да го направя да изглежда така, сякаш може да говори.