Читать «Царството на злото» онлайн - страница 14

Жената на мелничаря подаде глава през вратата и каза:

— Вуйчо ти се събуди. Опитва се да говори. Каза няколко думи, но така фъфлеше, че нищо не разбрах.

— Идвам — каза Харкорт и тръгна към вратата. В кухнята той коленичи до сламеника и каза: — Вуйчо.

— Чарли? Чарли, ти ли си?

— Да, вуйчо. Дойдох да те заведа у дома. Дядо е в замъка и те очаква.

— Къде съм, Чарли?

— В мелницата на Джийн. Джийн, мелничаря.

— Значи съм отсам реката.

— На сигурно място си, отсам реката.

— Отвъд Пустата земя ли съм?

Харкорт кимна.

— Добре — каза Раул. — Много добре. Най-после съм спасен.

— Ще те пренесем в замъка.

Раул стисна рамото му. Беше кожа и кости.

— Чарли — прошепна той. — Чарли, намерих я.

Харкорт се наведе по-ниско и каза:

— Не се тревожи. Не се мъчи да говориш. Ще ми кажеш по-късно.

— Намерих я, но не можах да я взема. Те бяха много. Но знам къде е. Знам, че съществува, че не е просто легенда. Не е, глупава история.

— Вуйчо, за какво говориш?

— Призмата — прошепна вуйчо му. — Призмата на Лазандра.

— Искаш да кажеш онази…

— Онази — отговори вуйчо му, — в която е затворена душата на светеца.

— Но, вуйчо…

— Казвам ти, че знам къде е. За малко щях да я взема. Щях да я взема, но…

— Не сега — спря го Харкорт по-грубо, отколкото искаше. — Не можем да обсъждаме този въпрос тук. Трябва да те закараме у дома.

— Пристигат мъжете от замъка — обади се от вратата жената на мелничаря. — Слизат по пътеката.

ГЛАВА 4

Много преди да стигне до края на пътеката Харкорт чу тракане на метал и силни гласове. Когато излезе на билото, спря коня и загледа групата въоръжени мъже пред замъка, Бяха римски войници, облечени в походно облекло. Шлемовете, ризниците и наколенниците им лъщяха на светлината на късното следобедно слънце. Двуметровите им метални копия хвърляха дълги сенки.

Един стотник с алени пера на шлема подкара коня си към Харкорт и вдигна ръка за поздрав. Харкорт също му отговори с вдигане на ръка.

— Съобщиха ни, че идвате по пътеката с болен на носилка — каза стотникът. — Изчакахме да минете, понеже ни казаха, че била тясна и стръмна. Ти си Харкорт, нали?

— Да, Чарлз Харкорт. А ти кой си?

— Деций Аполинарий Валентуриан, командир на рота от тази разпокъсана кохорта. Ще бъда искрен и ще ти разкрия, че сме в намален състав. Това подразделение се води за кохорта, но войниците и са наполовина. Легионът намали всичките си подразделения наполовина.

— Положението навсякъде е лошо — каза Харкорт.

— Вярно е — съгласи се Деций. — И особено в Рим. Там имаме за император един глупак и идиот и за папа жена.

— Не знаех — призна Харкорт, развълнуван от чутото.

— Това са последните новини — каза стотникът, — Докато новините достигнат дотук по официалните канали, може да са остарели и неверни. Съобщенията навсякъде са прекъснати и никой не знае какво става.

Харкорт искаше да научи нещо повече за жената папа, но не посмя да попита. Подозираше, че това е просто лоша шега и че е най-добре да не пита. Глупакът идиот не го разтревожи. Империята не за пръв път се оглавяваше от глупак. Не беше нещо ново.