Читать «Царството на злото» онлайн - страница 144

Абатът пристъпи към него и го повдигна. По лицето му течаха сълзи и се губеха в рошавата му брада.

После абатът се наведе, вдигна брадвата и я пъхна в ръката на Харкорт.

— Той ти я подари — каза абатът. — Вземи я. И я пази.

ГЛАВА 28

Абатът вдигна жезъла си и за трети път почука на вратата. Никой не се обади.

— Не отговарят — каза той. — Сигурно знаят, че сме тук, и знаят какво се случи. Защо не отварят?

Папагалът на рамото му изкряска със стържещия си глас.

— Дадохме им възможност — каза Харкорт. — Чули са ударите на чудовищния ти жезъл. Не може да не са ги чули.

— Пак ще почукам.

— Не, недей — каза Харкорт. — По-добре разбий вратата.

— Изчакахме достатъчно дълго, както изисква доброто възпитание — отбеляза абатът. — Поместете се малко.

Харкорт се отдръпна назад и се блъсна в Йоланда, която стоеше точно зад него.

— Според мен е срамота да разбиваме вратата — каза тя. — По нея има такава красива дърворезба.

Абатът не обърна внимание на думите и, а замахна с жезъла и вратата се пукна отгоре до долу. Отново удари и тя падна разбита, а на пантите останаха да се люлеят парчета дърво. Харкорт срита отломъците и влезе в малко преддверие, което водеше към голяма зала.

Залата беше осветена от факли, закрепени на стените. Подът беше покрит с цветни плочки, изобразяващи горска сцена с дървета и цветя, а по средата — овчар със стадо. Покрай стените имаше сандъци, пълни с благородни метали и скъпоценни камъни.

Една врата се отвори и се показа възрастен мъж, облечен в ръждиво черна мантия. Той пристъпи една-две крачки напред, после спря и се олюля. Появиха се и други — но не точно хора, а едва забележими фигури, някои само загатнати, само като усещане за слабо трепкане върху стените, като бяло блещукане. Издаваха тихи, басови, неземни стенания, които почти не се чуваха.

— Духове, — каза абатът. — Тук е пълно с духове. Духове пазят това място.

„И ако не бях дошъл да я спася — помисли Харкорт, — Елоиз също щеше да се превърне в дух, който да блещука на стената. Дълго време, може би дори вечно щеше да остане стенещ дух, очакващ деня на освобождението си. Може би тя и старецът с ръждиво черната мантия са единствените живи същества под този покрив.“ Но къде бе Елоиз? Защо не отвори вратата, когато абатът удряше с жезъла?

Харкорт пристъпи напред, а абатът тръгна редом с него. Стъпките им бумтяха по плочките, разбуждайки ехото.

Старецът в черно побягна с писък и се мушна през вратата, от която беше дошъл. Призраците танцуваха по всички стени.

В един сандък украсена със скъпоценни камъни диадема отразяваше към тях с огнена червенина светлината на факлите. Върху парче пурпурно кадифе лъщяха полирана сабя, златна гривна, украсена със скъпоценни камъни чаша, чифт позлатени шпори, юзда, покрита със скъпоценни камъни, потир, още една позлатена чаша, рог за пиене от слонова кост с фина резба…

— Къща, пълна със съкровища — каза абатът. — Ограбени от много земи в продължение на много години. Но не виждам призмата, заради която дойдохме.