Читать «Царството на злото» онлайн - страница 146

— Инструментите — ридаеше тя. — Цял живот съм мечтала за такива инструменти. Джийн се опита да ми направи, вложи цялото си умение, но неговите инструменти са груби и…

— Ти каза, че това са инструменти на Марджори — обърна се Нан към амбулантния търговец. — Значи тя е изрязала гагоилите? Чудех се дали не е тя, но не казах нищо. Струваше ми се невероятно.

— Да, лейди Маргарет, тя ги изряза. Аз бях с нея, докато работеше. С нея и с Джон, трубадура, с когото избяга.

— И ти си вложил магия в гагоилите?

— Направих само онова, на което съм способен. Моята магическа сила е съвсем малка. Двамата с Джон ги вдигнахме на фасадата. А аз направих магическо заклинание, макар да не съм сигурен дали е подействало.

— Подействало е — каза Харкорт. — Днес то ни спаси живота. Днес ти на два пъти ни спаси живота.

Йоланда вдигна глава от гърдите на Харкорт и каза:

— Значи ти си моята баба! През цялото време го чувствах. Чувствах някаква близост към теб, А майка ми е правила дърворезби, така ли?

— Ти, изглежда, също работиш добре — каза Нан. — Защо не ми каза? Толкова много неща не ми каза. Аз изпитвах към теб същото чувство, каквото ти си изпитвала към мен, и на няколко пъти те подпитвах, но ти не ми отговори. — Нан пристъпи няколко крачки към Харкорт и Йоланда и се засмя щастливо. — Млади момко, позволи ми да прегърна внучката си. Поне за момент можеш да я пуснеш.

— Чарлз! Чарлз, погледни! — провикна се абатът. — Намерих я!

Нан прегърна Йоланда. Харкорт се обърна към абата и видя, че светлината от факлите се е превърнала в дъга.

— Призмата! — прошепна Харкорт. — Призмата на Лазандра!

— Беше в един от сандъците — каза абатът. — Видях я и я взех, и тя ме огря. А сега грее над целия свят. Грее с душата на благословения светец. Папагалът, кацнал на рамото на абата, възбудено изкрещя, литна и започна да описва странни кръгове.

— Всичко свърши — каза тихо амбулантният търговец. — Мисията е изпълнена и онези, които почиват в омагьосаното убежище, ще намерят покой. Абатът тръгна към тях, вдигнал високо призмата.

Папагалът, все още възбуден, се спусна към призмата. Един от ноктите на крака му одраска ръката на абата и той изпусна призмата. Елоиз, застанала до вратата, изпищя, сякаш я колеха. Призмата падна на пода и се пръсна на милион парчета, не по-големи от песъчинки. Пламъкът с цвета на дъгата изчезна и изведнъж в залата екна възхвала към светеца.

Харкорт падна на колене, обхванат от неочаквано благочестие.

— Бог да благослови душата ми! — изкрещя папагалът, все още кръжащ във въздуха.

— Амин! — прозвуча един неземен глас и една призрачна ръка се протегна от нищото. После светецът, освободен след толкова столетия, изчезна.

ГЛАВА 29

Нъли почиваше под каменна пирамида, построена от големите плочи от разрушената стена. Половината от разбитата врата на вилата, все още увиснала на пантите, се люлееше от западния вятър. По хълма зад вилата, осеян с купища трупове, се прокрадваха вълци.

— Така е най-добре — каза абатът. — Сега разбирам, че така е най-добре. Още от самото начало трябваше да си поставим такава цел — не да вземем призмата за абатството или за друго място за богослужение, а да я намерим и да я счупим, за да освободим затворената в нея душа. Онова, което бяхме намислили, бе почти светотатство. Още в момента, в който я взех в ръце, трябваше да я счупя и да освободя благословената душа. Папагалът разбра по-добре от мен и от всички нас какво трябва да се направи. Защо бях толкова заслепен, че да искам слава за моето абатство? Чарлз, как могат хората да бъдат толкова заслепени?