Читать «Царството на злото» онлайн - страница 142

Миг по-късно дърветата блъснаха стената и за момент спряха, разтърсени от удара. После отново тръгнаха и до ушите на Харкорт достигна шум от срутващи се камъни. Дърветата леко се повдигнаха и изпълзяха над купчината отломки, а вътре в кръга им хората също трябваше да пълзят и да се катерят върху падналите каменни блокове.

После под краката им се появи трева — мека подрязана трева. Дърветата се отместиха настрани и ги пуснаха. Настъплението беше свършило.

Харкорт погледна към хълма, по който се бяха спуснали. По склона под пещерата лежаха два откоса трупове, повалени от клоните на настъпващите дървета. Покрай тях, по един, по двама и на малки групички стояха оцелелите и пронизително стенеха и оплакваха убитите си другари.

„Тук сме в безопасност“ — помисли си Харкорт, като си спомни какво бе казал тролът с примката на шията — че Злото не смее да прекрачи стената, защото изпитва смъртен страх от онова, което се намира там.

Бяха пред вилата. Най-после бяха стигнали мястото, което търсеха толкова отдавна. Само на няколко крачки от тази зелена окосена ливада бяха Елоиз и призмата на Лазандра. Сега вече не биваше да има никакви съмнения. Той си спомни как бе стоял на хълма и беше гледал светлината да трепка на вятъра и после да угасва. И как се беше питал дали Елоиз не държи свещта и дали по някакъв начин не знае, че той е тук, че може да види светлината и да разбере, че тя го очаква.

— Елоиз — промълви той почти беззвучно и се опита да си припомни лицето и. Но отново се появи онзи кичур кафява коса, духан от вятъра върху лицето и, и той не можа да си го припомни. Абатът с папагала дойде до него и тихо каза:

— Чарлз, Нъли те вика. Иска да говори с теб.

— Нъли? О, да, разбира се. Как е той?

— Умира — промълви абатът.

Не можеше да бъде! Не и Нъли. Не и старият му приятел. Нъли не можеше да умре. Нъли беше вечен. Но той си спомни кървавата пяна, излизаща изпод превръзките, когато ги стягаха.

С натежали крака Харкорт тръгна през ливадата след абата към мястото, където лежеше Нъли. Очите на приятеля му бяха затворени, но когато Харкорт коленичи до него, той ги отвори, посегна и хвана ръката му.

— Нъли… — почна Харкорт и не можа да продължи.

— Искам едно нещо — промълви Нъли. — Обещай ми, че няма да позволиш на онзи лицемерен духовник да мърмори над мен. Ако е необходимо, отстрани го със сила.

— Обещавам — успокои го Харкорт.

— И още нещо: недей да скърбиш. Знаех, че това трябва да се случи…

— Как си могъл да знаеш? — попита Харкорт. — Никой не…

— Спомняш ли си Пророкуващия кладенец? Аз пожелах да погледна в него, а ти предпочете да вземеш въжето от врата на дракона.

— Не го взех — каза Харкорт. — Той го беше носил толкова дълго, че то си беше негово.

— Но отиде да го свалиш, а аз отидох да погледна в кладенеца.

— Да и когато те попитах какво си видял, ти ми каза, че си видял себе си. Което не ме изненада, защото когато човек погледне в кладенец, друго не може да види.

— Казах ти истината. Видях себе си мъртъв.