Читать «Царството на злото» онлайн - страница 145

— Тук е — каза Харкорт. — Трябва да е тук. Още не сме прегледали всичко. Пазачите на Злото са се страхували от това място, не са смеели да влязат тук. Те не биха се страхували от съкровищата. Призмата е единственото нещо, от което са се страхували.

Той затърси в сандъците. А после вдигна глава и видя на вратата, през която беше избягал старецът, да стои жена. В нея имаше нещо, което му се стори познато, но не можа да види ясно лицето и. Нямаше вятър, който да духа кичур коса върху него, но и без този кичур не можеше да я види ясно.

— Елоиз? — попита колебливо Харкорт. — Елоиз, ти ли си?

— Да, аз съм Елоиз — отговори тя с висок и ясен глас. — Откъде ти, варварино, знаеш името ми? И какво търсиш тук? Ти нямаш право да си тук! Трябваше да бъдеш спрян много преди да достигнеш до стената.

— Елоиз, аз съм Чарлз. Чарлз Харкорт. Не ме ли помниш?

— Да, мисля, че те помня. — Гласът и беше леден. — Познавах те малко, много отдавна. Но това познанство не ти дава право да идваш и да ме викаш. Махай се! Махай се заедно с мръсната си компания! Той все още не можеше да види лицето и.

— И не се докосвай до нищо! — каза тя. — Не пипай нищо! Махни мръсните си лапи от тези неща!

Стенанието на духовете се засили и изпълни залата.

— Но, дете — обади се абатът, — държиш се странно. Аз те помня като мило и очарователно момиче, влюбено в Чарлз. Търсихме те в замъка Фонтин и не те намерихме…

— Сега ме намерихте — каза Елоиз. — Сега сте доволни. Моля ви, махайте се.

— Но ние дойдохме да те освободим. Преди не успяхме…

— Нямам нужда да бъда освобождавана. Аз съм пазачка на тези богатства. Това е свещено поръчение, което ми е възложено…

— Дете! — замоли я абатът. — Дете, вразуми се…

— Милорд — прошепна Йоланда на ухото на Харкорт. — Инструменти! Инструменти за дърворезба! — Сочеше му един от сандъците. — Чудесни са.

Елоиз бързо пристъпи напред и изкрещя:

— Не ги пипай! Не са твои и нямаш право да ги пипаш! Мои са! Всичко тук е мое!

— Имаш право да ги докоснеш — обади се амбулантният търговец. — Имаш право да ги вземеш. Те ти принадлежат. Това са инструментите на твоята майка.

— Не! — изкрещя Елоиз. — Никой да не взима нищо!

И скочи към Йоланда с протегнати ръце. Пръстите и бяха като разкривени нокти на граблива птица. Харкорт се хвърли напред и я блъсна. Елоиз падна на пода и се плъзна по плочките. Харкорт се наведе над нея и изрева:

— Махни се от пътя ни! Твоята охрана е разбита. Пред стената има купища мъртви или умиращи сили на Злото. Задачата ти на пазителка тук свърши. Ще вземем всичко, което ни хареса.

Елоиз залази по пода и макар и уплашена от гнева му, фучеше като дива котка? Стигна до вратата, през която беше влязла, изправи се и кресна:

— Ти никога няма да се върнеш у дома! Ти си мъртъв. Всички сте мъртви! Аз ще си отмъстя. Телата ви ще бъдат разкъсани на парчета и разпръснати. Вълците ще пируват с тях.

Харкорт се обърна и протегна ръце към Йоланда. Тя се хвърли към него и той здраво я прегърна.

— Опита се да ми издере очите! — извика Йоланда. — Ако не я беше спрял… И отпусна глава на гърдите му, обляна в сълзи.