Читать «Царството на злото» онлайн - страница 143

Харкорт отвори уста, но не можа да каже нищо.

— Не се изненадах — каза Нъли. — Знаех, че смъртният ми час е наближил, че смъртта върви подире ми. Помниш ли, че ти казах, че хората от моята раса живеят много по-дълго от хората от вашата раса, че ние не остаряваме и не изпадаме в старческо слабоумие, а умираме в разцвета на силите си. Умираме преди да започнем да остаряваме.

— Помня.

— Когато видях картината в кладенеца, разбрах, че няма да се завърна от това пътуване. И тази смърт е по-добра от всички други, за които се сещам. Ще разкажеш ли това на дядо си? Той ще разбере и няма да се изненада. Той знаеше, че това трябва да стане. Двамата с него бяхме като братя. Нямахме тайни един от друг.

— Ще му липсваш — каза Харкорт. — На мен също. И на всеки от нас.

— Не съжалявам, че напускам живота, но ми е мъчно, че те оставям толкова рано. Надявах се, че ще съм жив — достатъчно дълго, за да ти помогна да се прибереш.

Харкорт наведе глава, спомняйки си онези далечни дни, когато Нъли му разказваше приказки, показваше му птичи гнезда и лисичи дупки, и цветя и му казваше техните имена, показваше му звездите и го учеше как по Голямата мечка да намира север.

Нъли отново затвори очи. Превръзките на гърдите му бяха подгизнали от кръв. Ръката му за миг се отпусна, после пак стисна ръката на Харкорт.

— Подарявам ти брадвата — каза Нъли и отвори очи.

— Ще я пазя — отвърна Харкорт. Мъчеше се да сдържи сълзите си. — Ще я закача на стената в замъка, над голямото огнище.

— И никакви церемонии. Никакви слова, запомни! Никакво мърморене на латински.

— Никакви слова — обеща Харкорт.

— Оставете ме тук. Не ме заравяйте. Затрупайте ме с камъни. Така вълците няма да могат да ме изровят. Мразя смрадливите вълци. Не искам да разнасят трупа ми.

— Наоколо има камъни от разрушената стена — каза Харкорт. — Ще ги натрупам върху теб. Лично аз ще ги сложа.

— И още нещо… — Очите му отново се затвориха, той се мъчеше да си поеме дъх, макар че ръката му продължаваше да стиска. Харкорт видя, че абатът стои до него, и вдигна глава.

— Още не — каза той. — Още се държи. Иска да ми каже още нещо.

— Чух го да казва, че не иска никакви молитви — каза абатът. — Ще зачета това му желание. Аз обичам Нъли. Винаги съм го обичал, а по време на това пътешествие той доказа, че е приятел. Когато бях съвсем близко до смъртта, той ме занесе до колибата на Нан през бурята.

Нъли се размърда и отново отвори очи.

— Чух — каза той. — Чух. Абатът е добър човек, предан на избраната от него религия. По време на пътешествието се държа като добър другар. Научих се да го обичам. Кажи му го.

— Той стои тук. Чува думите ти.

— И Елоиз — промълви Нъли.

— Какво за Елоиз?

— Няма Елоиз — каза Нъли. — Ти много дълго беше заслепен. Няма Елоиз. Тя не е твоята любима. Ръката му се отпусна и щеше да се изплъзне, ако Харкорт не я беше стиснал силно.

„Толкова далеч — помисли Харкорт. — Да умре толкова далеч от дома.“ Помисли си за дядо си, седнал на пейката пред огъня в замъка, и за погледа му, когато щеше да му съобщи за смъртта на Нъли. И най-лошото бе, че нямаше да може да каже нищо, за да го утеши.