Читать «Царството на злото» онлайн - страница 140

— Като нов съм.

Но не изглеждаше като нов. През превръзките вече се просмукваха кървави петна.

Харкорт се промъкна между дърветата и погледна надолу. Силите на Злото отново се бяха строили и редиците им не изглеждаха по-рехави отпреди. Във въздуха кръжаха дракони и харпии. Отсам лежаха купища обгорени от мълниите тела, от които се издигаше пушек. Четиримата гагоили, които бяха заели позиция по склона пред дърветата, тръгнаха да се връщат, защото силите на Злото се раздвижиха и бавно започнаха да се изкачват.

— Какво мислиш за Нъли? — попита абатът.

— Не е добре — отвърна Харкорт. — Две от раните са подпухнали и от тях избива кървава пяна. Дълбоки са. Може би чак до белите дробове.

— Не си му казал.

— Няма нужда да му казвам. Той го знае. Нищо не можем да направим. Дори да сме на място, където можем да извикаме хирург, едва ли може да му се помогне.

— И какво ще правим?

— Ще го оставим да се бие заедно с нас. Такова е неговото желание. Иначе ще го обидим. Ще негодува, ако се отнасяме с него като с ранен и немощен.

— Ще съм до него — каза абатът.

Гагоилите минаха покрай тях и продължиха нагоре по склона.

— Трябва да потърсим тялото на римлянина — рече абатът.

— Нямаме време да търсим мъртъвци. Много скоро силите на Злото ще са при нас.

— Трябва да кажа няколко думи над трупа му. Такъв, е редът.

— Римлянинът беше войник, Гай. Той знаеше, че все някога ще умре и над тялото му няма да бъдат произнесени последни думи.

— Искаш да кажеш, че може да е бил езичник?

— Не, нямам предвид това. Макар че все още някои от тях са езичници. Християнството не е толкова широко разпространено в Империята, както си мислиш. Абатът промърмори нещо под носа си.

— Хайде да се връщаме в пещерата — подкани го Харкорт и изведнъж спря учуден. — Гай, виждаш ли ги?

Гагоилите се катереха по дъбовете.

— Напускат ни! — извика абатът. — Искат да се скрият. И тръгна напред, но Харкорт го хвана за ръка и каза:

— Остави ги. Не бива да ги насилваме.

— Без тях сме загубени! — възкликна абатът.

— Може би и с тях ще сме загубени — отвърна Харкорт.

Стояха и ги наблюдаваха. След като достигнаха долните клони, които бяха доста ниско до земята, гагоилите се заизкачваха по-бързо и се скриха в листака. Силите на Злото бързо се приближаваха. Абатът дръпна Харкорт към пещерата и каза:

— Ела да ги посрещнем, Чарлз. Ти и аз.

— И Нъли.

— Да, Нъли също ще бъде с нас.

Внезапно се чу звук от разкъсване, сякаш нещо раздираше земята.

Обърнаха се. Клоните на най-близкия дъб се люлееха, а корените му се измъкваха от пръстта. Разпростряха се наоколо, опряха се здраво в земята. Чу се втори такъв шум, трети, четвърти… Дъбовете измъкваха корените си.

Абатът бързо се прекръсти и замърмори на латински. Харкорт стоеше безмълвен и наблюдаваше как четирите дървета, върху които се бяха качили гагоилите, се измъкват от земята. Дъбовете се задържаха за момент на местата си, после се люшнаха и бавно и тежко тръгнаха към тях.

Нъли куцукаше към Харкорт и абата, размахал брадвата над главата си и с боен вик на уста. Зад него идваха останалите трима. Амбулантният търговец стъпваше тежко до Нан, която го подкрепяше. Йоланда първа стигна при тях и попита: