Читать «Царството на злото» онлайн - страница 12

— Можеш да си представиш как се чувствахме — каза мелничарят, — когато една хубава октомврийска утрин видяхме Йоланда да седи на стъпалата и да си играе с нашето малко котенце. Беше може би на седем или на осем години. Нямахме представа откъде може да е дошла, а и тя не можеше да ни каже. Радвахме се, че е дошла при нас, и я въведохме вътре. Дори ни беше страх, че някой може да дойде и да си я прибере. Тайно поразпитахме тук-там, но никой не беше изгубил дете. Оттогава живее с нас. Стана ни дъщеря.

Харкорт си спомни, че бе попитал:

— Още ли не знаете откъде е дошла?

— Не сме сигурни — отвърна мелничарят, — но може би е дошла от Пустата земя. Там все още живеят няколко души. Някой трябва да я е превел през моста в полунощ, за да я изведе оттам.

— Имаш ли основания да вярваш в това?

— Не — отговори мелничарят. — Просто си мислим с жената.

Пътеката стана по-равна. Харкорт погледна през рамо към голия разлом на варовиковите скали, през който бяха минали. До ушите му достигна приглушеното бучене на буйната река. А там, отвъд дърветата пред тях, беше мостът — масивна дървена конструкция върху каменни опори. Построен от отдавна забравен легион, трудил се тук по времето, когато наоколо било пустош, изпълнена с диви зверове.

Без да се замисля, импулсивно, изненадан от самия себе си, Харкорт вдигна ръка в знак на мълчалива почит към строителите от далечното минало.

ГЛАВА 3

Вуйчото на Харкорт лежеше на сламеника в кухнята, завит чак до брадичката с овча кожа. Косата и брадата му бяха бели, лицето мършаво — череп с опъната върху него кожа. Спеше. Затворените му клепачи приличаха на тънък пергамент.

— Така е, откакто Джийн го пренесе тук — каза жената на мелничаря. — През живота си не съм виждала толкова изтощен човек. Джийн го повдигна и аз се опитах да му дам малко супа, но той заспа с лъжицата в уста.

— Къде е Джийн?

— Тръгна по пътеката да види дали не би могъл да помогне. Не го ли срещнахте?

— Не — отговори Харкорт. — Може да е тръгнал по пътеката към замъка. Ние идваме от манастира. Йоланда научила, че съм там, и дойде да ми каже. Дядо ми ще прати хора да занесат вуйчо у дома.

— Може да остане тук — каза жената на мелничаря. — Не ни пречи. Срамота е да го будим. Нека си почине. Бедният човек, трябва много да е преживял.

— Много мило от твоя страна — отвърна Харкорт, — но дядо чака в замъка. Мисля, че беше загубил надежда отново да види вуйчо Раул. Този път отсъства много дълго и нямаше никаква вест от него. Не че някога е имало. Старецът ще брои всяка минута, през която ще очаква отново да види сина си. А и майка ми. Тя вероятно сега се суети да му приготви стая и да направи любимата му гозба…

— Как е майка ти? — попита жената на мелничаря. — Добре ли е старият господар? Вие винаги сте били толкова добри към нас. Спомням си как дядо ти бързо ни обади, когато Злото прекоси реката. И успяхме да избягаме в замъка и да намерим защита…

— Джийн изплати дълга, който смяташе, че има към нас за това предупреждение — отвърна Харкорт. — Той се би смело на стената. Нали тогава го раниха. Имаме нужда от хора като него. — Йоланда приближи с висока кана в ръка.