Читать «Царството на злото» онлайн - страница 137

Зад предната линия припкаха и подскачаха по-малки сили на Злото — елфи, гоблини, демони и духове. Във въздуха летяха феи, фините им крила блестяха на слънчевата светлина. „Привърженици — помисли Харкорт. — Шегаджии, веселяци, пакостници — легион, който не представлява никаква сила, но може да стресне някоя по-малодушна група от нашата.“ Драконите кръжаха все по-ниско и по-ниско, готови да се спуснат, протегнали шии към плячката. От север се приближаваха други летящи същества, по-малки от тях, но пак така тромави. Харпии. Щяха да ги посрещнат с два меча, лъкове, един жезъл, една бойна брадва, клона в ръцете на Нан и тоягата на амбулантния търговец. Това бяха всичките им сили. Беше лудост, но нямаха избор. Беше много късно за бягство — още от самото начало беше късно. От момента, когато пристигнаха тук, бяха влезли в капан.

— Време е — каза абатът, опъна лъка и стреля.

Един огър се строполи. След миг паднаха и други.

„Не са достатъчно — помисли-Харкорт. — Четири лъка не са достатъчно.“ Независимо колко добре се целеха и стреляха, те нямаше да спрат Злото. Гагоилите излязоха пред стрелците и тръгнаха надолу, размахали приличните си на дънери ръце. Силите на Злото се огънаха, но все пак продължиха напред, заобикаляйки гагоилите като вода, която тече край камъни. Харкорт хвърли лъка и измъкна меча. Силите на Злото бяха съвсем близко. Вляво чу рева на Нъли, който се хвърли в битката, размахал бойната си брадва. Абатът удряше с жезъла. С крайчеца на окото си Харкорт зърна амбулантния търговец, подпрян на тоягата си както преди, небрежно… небрежно!… подпрян на тоягата, глупаво самодоволен, само на няколко крачки от свирепата битка.

После времето и пространството се събраха в едно. Удари и мушкане, блъскане, клякане и скачане, изкривени от ярост, омраза и диващина лица. Известно време до него беше Деций — римлянинът се биеше като машина, без да промълви нито дума, без нито едно излишно движение. Не изпитваше ни радост, ни тръпка на задоволство, биеше се без изгаряща омраза и беше неуязвим, тъй като не се разсейваше от такива чувства. После римлянинът изчезна и Харкорт нито го видя, нито разбра какво се е случило с него. Сега до него беше абатът, който крещеше някаква своя бойна песен и размахваше жезъла. Всичко, което се оказваше пред жезъла, падаше, защото нямаше нищо, което да устои на десеткилограмовото желязо. В един миг абатът и неговият жезъл се изместиха и до Харкорт застана слаба фигура в развяваща се бяла дреха, със строго вглъбено лице. Размахваше меч — но това можеше да бъде само мечът на римлянина. Харкорт се зачуди къде ли е римлянинът, но нямаше време да се замисля, защото силите на Злото се струпваха около него. Някъде отдясно се чуваше песента на абата, чуваха се и крясъците на папагала. Отляво Нъли ревеше, обзет от бойна ярост.