Читать «Царството на злото» онлайн - страница 136

— Ето, виждате ли — обади се абатът. — Бил е гладен.

— Всички сме гладни, но ще трябва да се задоволим със студена храна — каза Нан. — Имаме хляб и сирене и един кокал с малко шунка. Започнал е да понамирисва, но може да се яде.

Иззад един голям дъб дотича Деций.

— Силите на Злото ни атакуват! — извика той. — Изкачват се по хълма.

— Изглежда — каза Харкорт, — вече не ние вземаме решенията. Йоланда, къде са ми лъкът и колчанът?

ГЛАВА 27

Засега не бяха много — не повече от дузина. Идваха откъм дърветата и шубраците покрай стената. Вървяха полека, понякога спираха и се взираха нагоре към склона, сякаш все още не бяха убедени, че там има някой.

Абатът сръга с лакът Харкорт и му посочи с палец към небето. Харкорт вдигна глава и видя размахващи се мокри парцали, може би десет или повече. Бяха доста високо и не се движеха бързо. Просто си летяха, сякаш търсеха плячка. „Всъщност точно това правят — помисли Харкорт. — Търсят плячка.“

Гагоилите стояха абсолютно неподвижни зад дъбовете и наблюдаваха. „Отдолу — помисли той — вероятно приличат на пънове, макар че стражите на Злото сигурно знаят, че там няма никакви пънове. Те са наблюдавали този склон достатъчно дълго, за да знаят как изглежда.“

— Трябва да чакаме да дойдат по-близко — каза абатът. — Не бива да стреляме напразно.

— Само стрелите няма да ги спрат — рече Харкорт. — Когато дойдат, стрелите няма да помогнат. На мястото на убитите ще идват нови. Силите на Злото отдавна чакат такава среща. Долу в постройката има нещо много ценно за тях — нещо, което си струва сериозно да защитават.

— Ние знаем какво има там — каза абатът.

— Мислим си, че знаем — възрази Харкорт. — Не можем, да сме сигурни.

„Макар че — каза си той — съвсем неотдавна бях готов да се закълна, че съм сигурен. Вуйчо Раул не е глупак — той сигурно е знаел какво има във вилата.“ Но сега Харкорт установи, че в него се прокрадва съмнение. Човек в нищо не можеше да е сигурен.

— Вярата си ли загуби? — попита абатът.

Харкорт поклати глава и не отговори.

— Трябва да съхраним вярата си — каза абатът. — През толкова много левги, посред толкова опасности я опазихме. Не можем сега да се откажем от нея.

— Аз не се отказвам от нея — отвърна Харкорт. — Тя се отказва от мен.

Папагалът изяде и последната трошичка хляб и се настани удобно върху рамото на абата.

Харкорт огледа групата. Той и абатът образуваха десния фланг. До него, от лявата му страна, спокойна и уверена, стиснала здраво лъка си, стоеше Йоланда. Имаше ли нещо, което поне веднъж да я разтревожи?

Отляво на Йоланда стоеше римлянинът с меч в ръка, изпъчен, сякаш от двете му страни стояха войници, готови за бой.

Зад него беше клекнала Нан, стиснала сух клон, който изглеждаше твърде тежък за слабите и ръце. До нея с лък в ръка, увесил на рамо бойната си брадва, стоеше кривокракият Нъли. В самия край беше амбулантният търговец Андре, подпрян на тоягата си. Харкорт се огледа за трола, но не го видя.

Силите на Злото бяха станали повече — или дошлите по-късно бяха настигнали избързалите напред, или пък първите нарочно ги бяха изчакали. На места строят им беше разкъсан, но все пак беше строй и вече настъпваха по-бързо. Явно бяха обладани от смъртоносна цел — движеха се като плътна маса напред, за да ги обкръжат и да ги избият. Не носеха никакво оръжие — нищо освен нокти и зъби. Харкорт си спомни, че така, беше и преди седем години, когато нападнаха замъка. Силите на Злото не носеха оръжия. Те разчитаха на ноктите и на зъбите си. Откъде идваше това презрение към оръжията? От изумяваща гордост или от чиста диващина? От прекомерна увереност в собствените сили? Щяха ли да ги презрат близките им, ако използваха оръжия?