Читать «Царството на злото» онлайн - страница 11

— Тогава ето ти първата монета — каза вуйчо му. — Внимавай да не я изгубиш. За всеки ден, през който наблюдаваш, ще получаваш по една.

Харкорт си спомни как неочаквано забогатя, защото един златен византин беше голяма пара.

Пет дни наблюдава най-съвестно, а после вече нямаше нужда да наблюдава, защото посред нощ на петия ден вуйчо Раул замина, без да се сбогува. През всеки от тези пет дни той беше давал на Харкорт по един византин. Семейството не коментира заминаването на вуйчото — беше обичайно и дори очаквано.

След заминаването на вуйчо му на Харкорт не му се налагаше да стои редовно на пост, но все пак от време на време следеше. Претърпя разочарование — двамата мъже, не се по-явиха.

Огромни дървета покриваха хълма и се надвесваха над пътеката. Бяха вкопчили яките си корени навсякъде, където имаше достатъчно почва, за да хвърлят котва. Туфи измъчена хвойна и сплетени брези растяха по краищата на скалата, Йоланда посочи едно дърво край пътеката и каза:

— Това дърво е мое. Джийн ми обеща, че когато намери време, ще го отсече и ще го докара във воденицата. Череша е.

Харкорт се усмихна развеселен от важността, която тя приписваше на едно-единствено дърво сред толкова други дървета, от спокойното и, категорично съобщение, че то е нейно.

— И какво е толкова важно в тази череша? — попита той.

— Черешата е най-доброто дърво за дърворезба — отговори тя. — Лесно се реже и е трайна. Структурата на дървесината е добра и лесно се полира. Решила съм да направя дърворезба за абат Гай. Той ми каза, че иска да има дърворезба на един светец и аз му обещах да я направя.

— На кой светец? — попита Харкорт.

— Всички светци изглеждат еднакви — отговори тя. — Имат строги, тържествени лица и са облечени в надиплени раса. Аз ще го резбовам, пък той да му даде, каквото иска име.

— Познаваш ли абата? Разговаряла ли си с него?

— Познавам го, но не го виждам често. Миналата зима един ден дойде във воденицата да разговаря с Джийн по някаква работа и видя моите дърворезби. И ме помоли да му изрежа светец.

— Знам, че се занимаваш с дърворезба. Много ли работиш?

— Почти всеки ден. Татко ми построи барака, за да работя там и да си държа дърворезбите, за да не се повредят.

— Това е чудесна дарба — каза Харкорт. — Учила ли си някъде?

— Нито съм учила, нито някой ме е учил. Кой ще ме учи? Чувствам го вътре в себе си. Виждам в дървото фигура, която се мъчи да излезе, и и помагам. Или се опитвам да и помогна. Ако имах по-добри инструменти, щях да правя по-добри неща. Работя с инструменти, направени от Джийн.

Странна девойка. Наистина много странна. Храненица, чиито родители никой не познаваше. Просто бе дошла до къщата на мелничаря и той я беше приел. Беше имала късмет, защото мелничарят и жена му много искаха да имат дете. Преди години бяха изгубили от детска болест единствения си син и други деца не им се бяха родили. Харкорт си спомни как мелничарят, седнал на пейката пред мелницата и загледан в реката, му разправи случката.