Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 51

— О… съжалявам — извини се той, без да знае за какво. — Казахте да си го сложа. Ей сега ще го сваля. — Той понечи да издърпа пръстена през кокалчето на пръста си.

— Мулетар? — прошепна тя, все така ужасена. — Моят пръстен ми доведе някакъв си смрадлив мулетар? Огромен тъп немски селяк…

— Швейцарски — поправи я Тур, като продължаваше да дърпа пръстена. Огромен тъп швейцарски селяк, да. Сигурно го бе видяла през прозореца с кервана на Пико. Страните му почервеняха като скъпоценния камък. Кокалчето му беше цялото на червени и бели петна и се подуваше. — Съжалявам. Заяде. — Той завъртя смутено пръстена, но напразно. — Може би ще стане с малко сапун. Имам един калъп в дисагите. Можете да дойдете с мен. Не се опитвам да открадна пръстена ви. Бях тръгнал за Монтефолия. Брат ми ме е главил чирак при един златар там, или поне се канеше, но сега не знам какво става. Брат ми Ури е капитан в гвардията на дука и аз не знам… боя се… дори не знам дали е жив, или мъртъв. — Той задърпа и развъртя пръстена още по-трескаво, като видя зашеметеното й изражение и сълзите, напълнили очите й, но и това не помогна. Пръстенът беше заял здраво. — Съжалявам. Мога ли… мога ли да помогна? Мога ли да ви помогна? — Той протегна ръце към нея, предлагайки… е, нямаше кой знае какво да предложи. Предлагаше й ръцете си все пак.

За негово смайване и потрес, момичето се срина на пода и зарови лице в шепите си, а раменете му се разтресоха от ридания. Той клекна непохватно до нея.

— Ще извадя някак пръстена, дори ако трябва да… да си отрежа пръста — безразсъдно обеща той.

Тя поклати безпомощно глава и рече през сълзи:

— Не е заради това. Заради всичкото е.

Тур замълча, после продължи малко по-спокойно:

— Онзи човек в бараката за опушване наистина ви е баща, нали? Съжалявам. Ханджията, изглежда, е истинско чудовище. Ще му счупя главата, ако поискате.

— О… — Тя сложи длани на пода и се подпря уморено на тях. Сведе поглед към ръцете си, после вдигна очи към Тур и го погледна съсредоточено. — Не приличаш много на Ури. Не очаквах по-малкият му брат да е толкова по-едър. Ти си толкова рус и бял в сравнение с него…

— По-голямата част от зимата работих в мините. Рядко съм виждал слънце. — Сигурно й изглеждаше отвратителен като някой изпълзял изпод камък бял червей… мислите му се пръснаха внезапно и сърцето му подскочи. — Познавате брат ми? — И после, по-тревожно: — Знаете ли какво е станало с него?

Тя седна и му подаде ръка с жест на тъжна ирония.

— Здравей, Тур Окс. Аз съм Фиамета Бенефорте. Просперо Бенефорте е мой баща. А ти пристигна тъкмо навреме да станеш чирак на един опушен труп. — Устните й се стиснаха да спрат поредното гневно ридание.