Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 50

Няколко от черните железни болтове, придържащи скобата, се бяха откъснали от рамката на вратата и резето висеше безполезно. Легло с четири придържащи балдахин колони стоеше избутано назад от отворилата се врата. На няма и три стъпки от Тур стоеше тъмнокожо момиче в червена рокля с дълги ленени долни ръкави и държеше високо над главата си тежко нощно гърне с цветни мотиви. Съдържанието му се плискаше зловещо под керамичния капак.

Тур забрави да диша. Никога не беше виждал толкова странно същество. Черна като среднощен мрак коса стърчеше рошава като буреносен облак. Кожа като препечен хляб, излъчваща топлината на средиземноморско лято. Дребно, напрегнато, и в същото време пухкаво телце, което му напомни за ангелите от орехово дърво, които стояха около олтара в брюинвалдската енорийска черква. Святкащи очи с топлия кафяв цвят на канелените пръчици, които майка му пазеше само за специални случаи. Изглеждаше… изглеждаше топла, цялата. Тя отстъпи назад, като му се блещеше войнствено.

Така нямаше да стане. Той провря и останалата част от тялото си през вратата, изтласка леглото с още едно пронизително „скръц“ и сплете ръце в един, по негови сметки, миролюбив жест. Чувстваше ръцете си големи като пити кашкавал и също толкова непохватни. Преглътна и се сети да издиша.

— Здравейте. — Сведе глава в любезен поклон и се изкашля.

Тя отстъпи още една крачка. Ръцете й с нощното гърне малко се сведоха.

— Наистина не можете да останете тук. Във всеки случай не завинаги — каза Тур. Ръцете й трепереха. — Онзи алчен ханджия носи ли ви въобще храна?

— Не… не е носил от вчера, когато жена му си тръгна — заекна тя, без да сваля и за миг тревожния си поглед от него. — Имах бутилка вино, пестях я колкото можах, но вече е празна.

Гледаше го сякаш е някакво чудовище. Е, не беше чак толкова едър все пак. Той присви леко колене, попрегърби се и напразно се опита да се смали. Беше заради малката стая, която го караше да изпъква по толкова неприятен начин. Трябваше му по-голяма стая, а най-добре да е навън.

Златният пръстен на стисналия й гърнето палец привлече погледа му. Лъвска маска с червен камък в устата, която сякаш грееше със сахарска жега и го привличаше като огън. Той кимна към него.

— Значи това е пръстенът, на който Кати е хвърлил око?

Тя се усмихна горчиво.

— Иска му се, но не може. На два пъти се опита, но не успя да го задържи. Само един мъж може да носи този пръстен. И аз ще го докажа. — Тя тръсна буйната грива ситни къдрици и остави гърнето на пода. — Смятах да го счупя в главата на Кати, но на теб ти се размина, защото не мога да стигна толкова нависоко. — Тя се смръщи и отмести гърнето с крак. После свали пръстена от палеца си и му го подаде самодоволно. — Опитай се да си го сложиш. Ще откриеш, че не можеш.

Пръстенът грееше в шепата му. Той сви пръсти около него и го почувства като жив, като туптящо сърце. Без да се замисля, Тур го нахлузи на безимения пръст на лявата си ръка и го вдигна към последния слънчев лъч, златна порязаница светлина, която се бе промъкнала през кепенците на прозореца и чертаеше ярка линия върху стената. Миниатюрната лъвска грива потрепна в пеещи вълни и малкият скъпоценен камък грейна. Тур завъртя ръка, така че червеното отражение да затанцува като мъничък елф по стената отсреща. Вдигна очи и откри, че тъмнокожото момиче го зяпа, а меките му красиви черти са се изкривили от неподправен ужас.