Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 53

Тя сбърчи чело.

— Да, но къде? Тукашните невежи селяци не дават и дума да се издума да го погребем в земята им, защото бил магьосник. А на пътя няма да го погреба.

— Вчера минахме през село Бергоа. Там има малка енорийска черква и свещеник. Той е длъжен да си погрижи за баща ви. Утре ще ви помогна да го закарате там.

Тя сведе глава и прошепна:

— Благодаря.

След като страхът и самотността се отляха от напрегнатото й тяло, за Тур стана очевидно, че умората е на крачка да я надвие.

— Аз… след това ще трябва да тръгна на юг — каза Тур. — Трябва да разбера какво е станало с брат ми.

Тя вдигна глава.

— Ще става все по-опасно, колкото повече се приближаваш до Монтефолия. Наемниците на Феранте сигурно вече са го ударили на мародерстване и грабежи и убиват всеки, който им се опъне или… или са намерили друг начин да принудят хората да им се подчиняват. Или смяташ да се присъединиш към гвардията на дука, в случай че все още удържат „Свети Джеронимо“ срещу войскарите на Феранте?

Тур поклати глава.

— Войниклъкът не ми е по сърце. Освен ако не се наложи да защитавам Брюинвалд, като мъжете от Швиц, които се сражаваха срещу Арманяк в битката при Свети Якоб ан дер Бирс. Но не мога да се върна у дома при майка ни, без да знам какво е станало с Ури. Ако е ранен, трябва да се опитам да го измъкна.

— А ако е мъртъв?

— Ако е мъртъв… трябва да знам — сви рамене Тур. — Но за вас със сигурност ще е прекалено опасно на юг. Може би свещеникът в Бергоа ще знае някое безопасно място, където да останете, докато аз… ние… се върнем.

— Докато се върнете?

Той се усмихна в опит да я успокои.

— Пръстенът ще ви бъде залог. Ако не успея да го сваля, ще трябва да го върна, нали?

Плътните й устни се нацупиха в жаловито объркване.

— Това със залога не се ли прави точно по обратния начин?

— Да дължиш значи да имаш задължение. И то трябва да се изплати.

— Ти си необикновен човек. Мулетар. Миньор. — Тя вдигна вежди. — Маг?

— О, не съм маг. Наистина исках да чиракувам при баща ви, но си го представях като да нося дърва и да товаря метал, такива работи. Обикновен помощник.

— Аз съм единственият наследник на баща си — каза тя и прехапа долната си устна. Зъбките й бяха равни и бели. — Чирашкият ти договор — ако е бил изготвен — сега е част от наследството ми. Чудя се колко ли от останалото ми наследство са оплячкосали вече лозимонците.

— Е, вече сте по-добре — бодро заяви Тур. — Радвам се да се запознаем, макар времената да са тежки.

— Радвам се да се запознаем, мулетарю — прошепна тя. Кривата й усмивка не беше студена, а веждите й се извиваха заинтригувано, сякаш започваше да свиква с него, или поне с мисълта за съществуването му. — Макар времената да са много тежки.

Той се изправи и й подаде ръка да стане.

— Хайде. Трябва да хапнем нещо. Не мисля, че Кати ще откаже монетите ми.

— Да, но след като жена му я няма, храната може и да не си струва парите — предупреди го Фиамета. — Ако съм разбрала правилно, с готвенето се занимаваше тя, както и с много други неща.