Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 41

— Да, дядо ти е — промърмори майстор Бенефорте, но след поредната доза пазарлък сделката беше сключена — лодката и един скъпоценен камък срещу коня. Майстор Бенефорте изкърти камъка от дръжката на кинжала си под подозрителния поглед на мъжа. Чашата преля, когато селякът поиска втори камък в замяна на седло. Последвалият спор на висок тон почти развали досегашния пазарлък.

Все пак селянинът ги нагости с хляб, сирене и вино. Майстор Бенефорте заяви, че не е гладен, но и двамата с Фиамета пийнаха малко от виното. Хлябът и сиренето увиха за из път.

Когато изгряващата луна се показа иззад хълмовете на изток, селянинът помогна на Фиамета да се качи зад баща си върху топлия широк гръб на коня. Вдлъбнатата извивка на голия конски гръб беше като истинско седло. Нощта беше ясна, луната все още почти пълна, а светлината й предостатъчна, за да виждат пътя. При скоростта, с която щяха да пътуват, не би трябвало да имат проблеми. Майстор Бенефорте цъкна с език и смуши дебелите хълбоци на коня — и така започна пътешествието им на конски гръб. Когато напуснаха околностите на селото, конят сякаш се оживи от промяната в обичайните си навици и запристъпва… е, „енергично“ би било твърде силно казано. Нормално, може би.

От силното червено вино и изминалия страховит ден клепачите на Фиамета натежаха. Тя облегна глава на гърба на баща си и се унесе в дрямка, приспана от равномерното полюляване на конския ход. Бившият собственик на добичето съвсем сериозно ги беше предупредил за демоните, които бродели в мрака. След днешния ден обаче демоните й се струваха като домашни любимци в сравнение с хората. Въобще не я беше страх от тъмното, стига в него да нямаше хора…

Събуди се внезапно, стресната от рязкото раздрусване на белия кон под нея. Баща й го пляскаше по врата и съскаше нещо. По пътя зад тях трополяха конски копита. Конят вече препускаше в тръс и Фиамета подскачаше и се плъзгаше по гърба му, затова обви здраво ръце около кръста на баща си и изви схванатия си врат да погледне през рамо.

— Колко са? — напрегнато попита майстор Бенефорте.

— Аз… не съм сигурна. — Да, бяха ездачи, тъмни сенки на пътя зад тях, и студената лунна светлина се отразяваше в метал. — Четирима.

— Трябваше да купя черен кон. Това проклето животно свети като луната — изпъшка майстор Бенефорте. — А и тук няма прикритие, дето да струва и колкото курвенска плюнка. — Но все пак отби коня от пътя и го пришпори през една потънала в сребриста мъгла ливада към малка горичка източени като вретена дървета.

Беше твърде късно. Зад тях се надигна вик, последван от дюдюкане — преследвачите ги бяха видели и сега пришпорваха конете си в галоп.

Почти бяха прекосили ливадата, когато майстор Бенефорте дръпна юздите на белия кон, обърна го и извади кинжала си.

— Слез и бягай към дърветата, Фиамета.

— Папа, не!

— Тук само ще ми се пречкаш. А за това се нуждая от пълна концентрация. Тръгвай, по дяволите!