Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 42

Фиамета изсумтя възмутено, но вече и без това почти се беше изхлузила от потния гръб на коня. Тупна на крака и отскочи. Четиримата ездачи вече излизаха на ливадата и се разгръщаха за атака. Е, не точно атака всъщност, защото конете им заподскачаха в колеблив, въздържан раван, сякаш идеята да нападнат майстор магьосник в тъмното им изглеждаше все по-непривлекателна със скъсяване на разстоянието. „Те не знаят, че е болен“ — помисли си Фиамета.

Водачът посочи Фиамета и извика на един от хората си, който се отдели от групата и тръгна напред с доста по-уверен ход. Фиамета вдигна полите си и хукна към горичката. Дърветата растяха нагъсто — стигнеше ли до тях първа, ездачът нямаше да може да вкара коня си сред преплетените клони. Не успееше ли… Хвърли поглед през рамо и с ужас видя, че другите трима се приближават към баща й, който ги чакаше с вдигнат кинжал — драматична жива картина, чийто ефект се разваляше единствено от дебелия бял кон, който упорито се опитваше да наведе глава и да захрупа тревата.

— Свини! — Викът на майстор Бенефорте отекна в ушите й. — Измет! Ще ви изколя като миризливи свини, точно както ви се полага! — Майстор Бенефорте винаги беше твърдял, че най-добрата защита е нападението, защото повечето хора били страхливци по душа. Но накъсаното му дишане лиши до голяма степен думите му от планирания им заплашителен тон.

Само че мъжът, изпратен да хване Фиамета, определено не се страхуваше от нея. Тя се мушна в горичката едва на крачка пред него. Той дръпна рязко юздите, конят му се вдигна на задните си крака, войникът скочи на земята и тръгна след нея. Дори не си извади меча. Ботушите му стъпваха тежко, а краката му бяха дълги. Фиамета се провираше между стволовете, неравната земя сякаш улавяше в капан леките й пантофки. Мъжът приближаваше заплашително — хвърли се напред, улови развените й поли, дръпна силно и я повали по лице. Земята се надигна като юмрук и зъбите й изтракаха болезнено. Устата й се напълни с пръст и тя започна да плюе. Мъжът се хвърли отгоре й и я притисна към земята. Тя се извъртя и се опита да му издере очите. Беше останал без дъх, но се смееше, зъбите и очите му лъщяха върху потъналото в сянка лице. Стисна и двете й китки с едната си ръка. Дробовете й горяха, не й стигаше въздух, за да изкрещи. Опита се да го ухапе по носа. Той изви глава в последния момент и изпсува.

После методично се зае да сваля бижутата й. Сребърните й обици и колието, без особена стойност, освен изящната им изработка, напъха в жакета си. За щастие, телчетата се огънаха преди меката част на ушите й да се разкъса. Наложи му се да легне напреки на гърдите й и да използва двете си ръце, за да издърпа пръстена с лъвската маска от палеца й, докато тя риташе бясно с крака във въздуха. Той вдигна пръстена към лунната светлина и промърмори едно „Ха!“, доволен от тежестта му, но след това доста небрежно го остави на земята. Повдигна се на ръце и погледна тялото й. Многостенните зелени очи на сребърната змия просветнаха в лунните сенки.

— Охо! — каза той, пъхна ръка под колана и го дръпна. Коланът си остана на мястото. Той дръпна отново, по-силно, повдигайки хълбоците й от земята. А после го пусна и ръката му я стисна силно през кадифените дипли.