Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 40

— Как се движим?

— Мисля, че ще стигнем до края на езерото привечер. — Почти й се искаше езерото да не свършва никога. Но когато последният завой бе открил пролука между ниските хълмове, гледката не предложи познатата безкрайна синевина на езерото, а надвисналата брегова линия с малкото селце Цечино, кацнало на нея.

— Стига да не спре вятърът.

— От известно време не е толкова постоянен — призна Фиамета и за пореден път завъртя леко платното.

Майстор Бенефорте вдигна очи към безоблачната тюркоазена купа на небето.

— Мисля, че няма да има буря довечера. А ако вятърът утихне, ни остават греблата.

Тя ги погледна неспокойно. Те слагаха край и на последната й надежда да избегне изпълващия я с ужас бряг, дори ако вятърът стихнеше, към което, изглежда, беше склонен. През следващия половин час скоростта им спадна още повече. Повърхността на водата заприлича на коприна и лекият плясък на вълничките, които вятърът блъскаше в корпуса, утихна до пълно безмълвие. До селото оставаше цяла миля. Най-накрая Фиамета свали платното, намести тежките гребла в гривните им и понечи да седне на пейката в средата.

— Помести се — изсумтя майстор Бенефорте. — Тънките ти момичешки ръчички няма да ни закарат там преди мръкнало.

И нетърпеливо седна на пейката, замърмори и подкара лодката напред с мощни загребвания, които оставяха спирал ни вирчета по гладката водна повърхност. Но само след две минути спря; лицето му отново беше посивяло. Отстъпи й греблата без възражения и за известно време седя, без да продума.

Вече се мръкваше, когато последният й болезнен напън заби носа на лодката в осеяния с дребни камъчета бряг. Със схванати крака, двамата слязоха и издърпаха лодката с още една стъпка на брега. Майстор Бенефорте хвърли въжето върху чакъла, който хрущеше под краката им.

— Тук ли ще останем през нощта? — разтревожено попита Фиамета.

— Освен ако не намеря коне — каза майстор Бенефорте. — Селцето е твърде малко, за да се скрием. Няма да се успокоя, докато не прекосим границата. После ще се покрием някъде далеч от ръцете на Феранте и ще изчакаме нещата да се разрешат от само себе си.

— Ще се… ще се приберем ли някога у дома?

Той се загледа на юг над потъмняващото езеро.

— Сърцето ми стои в двора ми в Монтефолия, обвито в глина. Господ и всички светци са ми свидетели, че не ще остана дълго разделен с него.

През следващия час установиха, че рибарският народец в селото не спада към славното ездаческо войнство. В крайна сметка лодките не се нуждаеха от скъпо сено и овес. Препращаха ги от един клатещ отрицателно глава рибар към друг, все по-малко гостоприемно с падането на нощта. Накрая се озоваха под един навес в края на селото, вперили поглед в дебела бяла кранта с подути стави, сива глава и бакенбарди и на преклонна възраст.

— Сигурен ли си, че нямаш предвид ние двамата да го носим? — попита слисано майстор Бенефорте собственика на коня. Фиамета потупа животното по широкия кадифен нос и се заслуша напрегнато. Никога не беше имала кон.

Селянинът заизрежда дълъг списък с неимоверните способности и многобройни добродетели на животното, като за финал заяви, че конят на практика е член на семейството му.