Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 39

Фиамета потръпна.

— Ти видя ли мъртвото телце, когато раклата със солта се отвори?

Майстор Бенефорте издиша шумно.

— Да, видях го.

— Това не може да е било… малък грях.

— Да. — Майстор Бенефорте стисна устни. — Ти го видя по-отблизо — бебето момиче ли беше?

— Да.

— Боя се… че това може да е била мъртвородената дъщеричка на самия Феранте. Противоестествено…

— Мъртвородена? Или убита? — Със сигурност само бедните удушаваха тайно нежеланите си дъщери.

Майстор Бенефорте сведе глава.

— Точно в това е номерът. Убитата душа има… особена мощ. Особен гняв. Убито, непокръстено, непогребано дете… — Той потръпна въпреки жегата.

— Още ли мислиш, че нищо на света не може да е изцяло черно?

Той се сгуши на дъното на лодката и прошепна:

— Признавам, че започвам да храня основателни съмнение относно цвета на сърцето на Уберто Феранте.

— Едно новородено не може само да е избрало да свърже духа си с оковен пръстен. Следователно е било поробено — каза Фиамета и смръщи гневно чело. — Принудено, без да разбира защо.

Едното ъгълче на устата му се кривна нагоре.

— Вече не. Аз го освободих от пръстена. Онзи блясък, който видя, ознаменува бягството му.

— О, милият ми папа! О, благодаря ти!

Той вдигна вежди, развеселен от шумното й одобрение и зарадван напук на себе си.

— Е… не знам колко добро ще произлезе в крайна сметка от това. Феранте трябва да е положил неимоверни усилия, докато подчини тези сили на волята си. Гневът му няма да знае граници — само в един миг да изгуби резултата от целия си труд. Изгарянето на ръката му ще е нищо в сравнение със загубата на мощ като тази. Но белегът от изгореното ще му напомня. О, да, миличка. Ще ме запомни той.

— Ти винаги си искал да те запомнят.

— Даа — въздъхна той. — Но се боя, че точно тази слава може да се окаже последната ми.

Следобедът преваляше. Южният вятър тласкаше малката лодка едва-едва, но постоянно. Бреговата линия пълзеше по разнообразното си протежение: ферми, лозя и горички отдясно, камънаци, храсти и голи скални стени, все по-високи и пусти, отляво. За голямо облекчение на Фиамета майстор Бенефорте заспа и тя се молеше да се почувства по-добре, когато се събуди. И наистина, когато очите му примигнаха отново под косите лъчи на късния следобед, той седна и разкърши гръб.