Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 24

Стъпките на Руберта долетяха откъм галерията, както наричаха верандата, обикаляща от четири страни вътрешната фасада на къщата, и Фиамета побърза да прибере маската в ковчежето и да го заключи в раклата. Руберта й подаде лъснатите обувки през вратата.

— Побързай. Татко ти те чака долу.

Фиамета бързо нахлузи обувките, изскочи от стаята си и хукна по галерията на втория етаж. Вдигна полите си и заслиза по стълбите, после ги приглади и тръгна по-бавно и тържествено, както подобаваше на дамската й прическа. Тази рокля не беше рокля на робиня, нито дори обикновена слугинска рокля, а явно доказателство, че майка е била истинска християнка и съпруга на един велик творец. Фиамета вирна решително брадичка.

Майстор Бенефорте стоеше в настланото с плочи преддверие и също изглеждаше великолепно. Носеше плащ от черно кадифе, който се поклащаше чак до коленете, и голяма шапка от същата материя, завита като тюрбан, а краят й се спускаше наперено на едното му рамо. Туниката му беше от меденокафяво кадифе, вталена и с висока яка, над която се показваше искрящобяла ивица лен, с разкроени поли до коленете и с черен клин. Въпреки сивото в косата си, майстор Бенефорте още се опъваше на дългите роби, предпочитани от възрастните мъже, макар че тъмните цветове, които беше избрал, целяха да покажат сила и зрялост. Топлият цвят на туниката изпъкваше още повече в съчетание със златната верига около врата му, която беше негово собствено дело и се явяваше като реклама на изкуството му.

— А, ето те и теб най-после. — Той я огледа от главата до петите, очите му станаха странно унесени, промърмори едно „Ха!“ и разтърси глава, сякаш да проясни зрението си.

— Добре ли изглеждам, папа? — попита стресната от реакцията му Фиамета.

— Добре изглеждаш. Вземи. — И протегна ръка към нея.

През дланта му беше преметнат сребърен колан с великолепна изработка. Фиамета го взе изненадана. Беше във формата на сребърна змия, кръгла и гъвкава като въже. Лъскавите люспици бяха фини като на истинска змия, а застъпващите им се плочки скриваха свързващия механизъм отдолу, какъвто и да беше той. Главата беше от масивно сребро и съвсем като истинска, с искрящи зелени люспици — изумруд? стъкло? — вместо очи.

— Сложи си го — каза майстор Бенефорте.