Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 23

3.

Икономката Руберта помогна на Фиамета да нахлузи тежката червена кадифена рокля през главата си и да я приглади надолу върху фустата от тънък лен. Фиамета прокара длани по гънките на широко скроената пола, така греховно разточителна откъм плат, и въздъхна с неподправено доволство. Роклята надхвърляше всичките й несмели надежди. Майстор Бенефорте я беше извадил, съвсем неочаквано, от една стара ракла, когато Фиамета се беше оплакала, че ще стане за смях, ако отиде на давания от дука банкет в семплата си сива вълнена рокля. Дрехата, която носеше в момента, някога бе принадлежала на майка й и двете с Руберта си бяха играли цяла седмица, докато я прекроят като за нея. Ако се съдеше по мерките, Фиамета вече беше висока почти колкото е била майка й, макар и по-слаба. Странно. Помнеше майка си като висока жена — висока, тъмна и топла.

Фиамета протегна ръце и Руберта нахлузи ръкавите, после ги завърза за раменете на роклята и издърпа за контраст по малко от ръкавите на долната рокля през прорезите на лактите. Червените кадифени ръкави бяха избродирани със сребърен конец в тон със сребърната лента, обточваща сякаш безкрайния подгъв на полата.

— Я стига си подскачала, момиче — оплака се Руберта, без да влага много чувство и прехапа съсредоточено долната си устна, докато връзваше фльонгите. Отстъпи крачка и огледа Фиамета хем критично, хем с гордост. — А сега — косата.

— О, да, моля те. — Фиамета се чучна послушно на едно столче. Никакви момичешки бонета днес, нито обикновената плитка на гърба. Роклята вървеше с подходяща мрежичка за коса от сребърна нишка и перли, сякаш с магия опазени от белезите на времето. Руберта раздели косата й на две спретнати, пък макар и вълнисти половинки, нави ги на тила й и стегна мрежичката върху цялата тази маса, като остави навън само две черни къдрици, които пусна артистично пред ушите й. Фиамета се взираше алчно в малкото си огледалце и доволно въртеше глава насам-натам, за да накара къдричките да подскачат. — Благодаря ти, Руберта! — Прегърна икономката през кръста и я стисна силно. — Такава си ми умница!

— О, пантофките ти! Още са в кухнята. Ще ида да ги донеса.

Руберта изтича навън. Фиамета изпробва отражението си в огледалото от различни ъгли, после отново запрокарва длани по меката тъкан. Засмука долната си устна и подчинявайки се на внезапен импулс, стана и отиде при раклата до леглото си.

Разбута ленените чаршафи и изрови едно плоско дъбово ковчеже. Вътре стоеше смъртната маска на майка й. Много хора пазеха за спомен смъртни маски от восък. Просперо Бенефорте беше излял образа на съпругата си от бронз, потъмнен от изкуството му до богат кафяв тон, близък до естествения цвят на покойната. Живите черни очи сега бяха затворени, като в сън, но сън странно тъжен, над меките извивки на носа и широката й уста. Фиамета вдигна маската на нивото на деколтето си и надникна над нея към огледалото, което държеше в изпънатата си напред ръка. Примижа, опитвайки се да слее маската и роклята в общ размазан образ. После свали маската под брадичката си и сравни двете лица. Колко от по-бледото беше на Просперо Бенефорте, и колко на тази изгубена жена? Носът на Фиамета определено не беше плосък, а и брадичката й бе по-рязко очертана от тази на тъмния образ, но иначе… „Коя съм аз? И чия съм? Къде ми е мястото, майко?“