Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 22

Ури сигурно пак го убеждаваше да вземе в ръка наемническата пика. Червеният восъчен печат на писмото вече беше счупен от притеснената им майка, която посрещаше със зле прикрит ужас редките писма на по-големия си син, очаквайки новини за болест, възпалени рани, ампутация, изгубени на хазарт пари или злощастен годеж за някоя от курвите, които се мотаят около лагерите — все рискове на войнишкия живот.

Не точно рисковете на войнишкото занятие отблъскваха Тур. Животът по принцип си беше един голям риск. А и той не би имал нищо против да кове мечове. Беше виждал мечове, направени от миланските оръжейници, от които му беше секнал дъхът. Но да вземеш после това произведение на изкуството и да го мушнеш в тялото на жив човек… не. Той въздъхна страдалчески и взе писмото.

Странен гъдел плъзна по ръката му. Пръстите му се стоплиха. Докато четеше, умората му се стопи и той седна в постелята. Значи не било за войниклък. Погледът му се плъзна по-бързо по редовете… „…чирак на дукския златар и главен магьосник… чуден бронзов двойник за милорд дука… има нужда от силно и схватливо момче… възможност…“

Тур погали хартията. Слънцето сигурно вече бе затоплило южните склонове на прохода към Монтефолия. А през лятото напичаше като в ковашка пещ. Той облиза устни и попита майка си:

— Какво ще кажеш?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да идеш. Преди тази дяволска планина да е погълнала и теб, както погълна баща ти.

— Ще останеш сама.

— Чичо ти ще се грижи за мен. Предпочитам да знам, че си на безопасно място в Монтефолия, отколкото да те мисля всеки божи ден в онази трижди проклета мина. Ако Ури те искаше за войник, щеше да е друго. Знам колко мъчно ти беше, когато той замина да се глави наемник. Много често момчетата като се върнат, и то ако въобще се върнат, или са прекършени и болни, или са се променили, станали са едни такива жестоки и безчувствени. Но това…

Тур завъртя писмото в ръцете си.

— Главният магьосник дали знае, че нямам магическа дарба?

Майка му сви устни.

— Признавам, че точно това никак не ми харесва. Този майстор Бенефорте е флорентинец. Може да се занимава с черните изкуства и даже с по-лоши извращения, които са опасни и за момчетата, не само за девойките. Но пък работи за дука на Монтефолия, който по думите на Ури е почтен човек като за благородник.

— Монтефолия. — Досега никога не беше забелязвал как самото име сякаш излъчва топлина.

— Можеш да четеш и да пишеш на два езика, знаеш и малко латински. Докато се учеше при брат Гларус, той веднъж ми рече, че си можел да идеш в Падуа и да се изучиш за доктор. Често съм си го мечтала, но после баща ти се спомина и за всички ни стана по-трудно.

— Никак не обичах латинския — разтревожено призна Тур, внезапно осъзнал, че може да има и по-лоша съдба от войнишката. Но майка му не каза нищо, а отиде да нагледа яхнията от грах, която къкреше на огъня, днес с повечко бекон по случай чудодейното избавление на Тур.

Той се зарови между пухените юргани, притиснал писмото до гърдите си. Плътта му още беше студена като свинска мас, но от хартията сякаш се излъчваше топлина. „Гробокопачо, гробокопачо, иди при огъня…“ Засмя се, а после заглуши смеха си под завивките, когато майка му го погледна през рамо и се усмихна, макар да не знаеше какво го е развеселило. Монтефолия. „Господ и гномът са ми свидетели, мисля да го направя.“ Лежеше и гледаше как пламъците в огнището трептят като отражения по водна повърхност върху варосания таван между тъмните подпорни греди и си мечтаеше за жежко лято.