Читать «Оковният пръстен» онлайн - страница 20

Бирс се сви и захленчи по-тихо.

— Хвани Никлаус за другата ръка. Трябва само да задържите въздуха си и да се избутвате покрай стената.

Другите двама се справиха с лекота.

Довлякоха Никлаус до водата и зацапаха напред. Тур се оттласна с крака и се гмурна. Бирс изпищя паникьосано и отстъпи назад.

Безнадежден случай. Като влачеше Никлаус, който запази достатъчно самообладание поне да опипва стената със свободната си ръка и да помага в изтласкването, Тур продължи напред. Този път водата изсмукваше по-бързо топлината от уморената му плът. Когато изскочиха на повърхността, Никлаус припадна.

Но майстор Ентелбух и Фарел ги чакаха заедно с още двама мъже. Тримата работници бързо сложиха Никлаус върху едно одеяло и го понесоха към шахтата.

— Някой остана ли? — попита майстор Ентелбух.

— Бирс — изхриптя Тур.

— Ранен ли е?

— Не. Но се е смахнал — водата го изпълва с ужас заради някакво глупаво предсказание.

— Можеш ли да го измъкнеш?

— И сам може да се измъкне, стига да поиска.

Вълнената, прикачваща се качулка, туниката и панталоните на Тур бяха подгизнали и висяха натежали от водата като мъртъв товар, теглещ тялото му надолу. Само отклоняваха вниманието му и Тур дръпна вбесен капещата качулка през главата си и тя тупна с тежък плясък на пода.

Планината отново изпъшка. Дебелите подпорни греди запищяха като гайди, последва ги градушка от тихи припукващи звуци вътре в дървесината.

— Ще поддаде — рече с изтънял глас майстор Ентелбух. — Трябва веднага да се махаме.

Преглъщайки вътрешния си стон, Тур се обърна и нагази за трети път. Растящата безчувственост на крайниците му правеше студа почти поносим. Главата му туптеше и странна червена дантела затанцува под здраво стиснатите му клепачи преди да стигне до въздушния джоб. Когато този път изскочи над водата, сухият скален участък се беше свил до не повече от три стъпки. Бирс клечеше до стената и се молеше или по-скоро плачеше на глас:

— Господи, Господи, Господи, Господи… — Хленчът му приличаше на овчо блеене.

— Ела! — извика Тур. — Или ще останем погребани тук!

— Ще се удавя! — изпищя Бирс.

— Може и да се удавиш, но няма да е днес — тросна му се Тур и го удари с юмрук в челюстта. За негова изненада, Бирс се блъсна в стената и падна замаян, въпреки че го беше ударил само веднъж. За пръв път Тур удряше някого с новопридобитата си мъжка сила, а не в разгорещените момчешки боричкания отпреди година-две. И изглежда измести челюстта на Бирс. За момента обаче нищо не можеше да се направи по въпроса. Тур стисна главата на Бирс под мишница и го повлече в ледената вода.

Макар и зашеметен, Бирс понечи да се отскубне. Тур го стисна по-здраво и се изтласка напред. Дробовете му горяха и пулсираха. Не издържа и издиша малко въздух. „Ледената вода ще те угаси…“, но не днес, не днес, не днес. „Господи, запази ме, та ако ще би за бесилото.“

Накрая подаде глава на повърхността и жадно вдиша, но го чакаха нови проблеми. Беше тъмно като в рог. Майстор Ентелбух си беше отишъл. И беше взел лампата. Тур заопипва за стената и накрая я напипа. Краката му усетиха наклона на пода. Беше вдървен, превит като лък от студа, мускулите по краката и ръцете му бяха целите на възли, големи и твърди като орехи. Измъкна се от водата с товара си. Бирс се давеше и плюеше, следователно беше жив. Тур не посмя да го пусне в тъмното дори когато той се превъртя и повърна погълнатата вода в скута му. Младежът успя някак да се изправи и повлече Бирс нагоре по тунела.