Читать «Ерик» онлайн - страница 4

Болеше го главата. Струваше му се, че трябваше да си е легнал преди седмици. Но все нещо следваше да каже.

— Господа — започна.

— Уук.

— Извинете. И майму…

— Уук.

— Имам предвид човекоподобни, разбира се…

— Уук.

Известно време Архиканцлерът отваряше и затваряше безгласно уста, като се опитваше да улови потока на мислите си. Библиотекарят официално беше член на колежанския съвет. Никой не беше успял да открие някакво правило относно изключването на орангутани, въпреки че тайничко бяха търсили усърдно.

— Призрачно Витание — осмели се той. — Някакъв вид призрак, вероятно. Оправя се с камбана, книга и свещ.

Касиерът въздъхна:

— Вече опитахме, Архиканцлерю.

Архиканцлерът се наведе към него.

— А? — попита.

— Казах, че вече опитахме това, Архиканцлерю — провикна се Касиерът като насочи гласа си към ухото на стареца. — След вечерята, помниш ли? Използувахме „Имената на мравките“ от Хъмптемпър и дрънкахме със Стария Том⁴.

— Така ли направихме, наистина? Помогна, нали?

— Не, Архиканцлерю.

— А?

— Във всеки случай, никога досега не сме имали неприятности с призраци — обади се Старшият Преподавател. — Магьосниците просто не витаят.

Архиканцлерът жадно търсеше трошица утеха.

— Може би е само нещо от природен характер — каза той. — Например, буботене на подземен поток. Може да е раздвижване на земни пластове. Нещо в канализацията — нали оттам могат да се чуват странни звуци, когато вятърът духа в подходяща посока.

Облегна се назад и засия доволно.

Останалите членове на Съвета се спогледаха.

— Канализацията не трополи като забързани крачета, Архиканцлерю, — отегчено промълви Касиерът.

— Освен ако някой не е забравил отворен кран — намеси се Старшият Преподавател.

Касиерът го изгледа накриво. Беше във ваната, когато невидимото пищящо нещо профуча през банята. Определено не искаше отново да изпита подобно усещане.

Архиканцлерът му кимна.

— Значи, всичко е наред — каза и заспа.

Касиерът смълчано го изгледа. После смъкна шапката на стареца и лекичко я подпъхна под главата му.

— Е? — попита той уморено. — Някой има ли някакво предложение?

Библиотекарят вдигна ръка.

— Уук — каза той.

— Да, добре, браво, момчето ми — съгласи се нехайно Касиерът. — Друг?

Орангутанът го гледаше кръвнишки, докато останалите магьосници клатеха глави.

— Трус в тъканта на действителността — промълви Старшият Преподавател. — Това е.

— Какво да направим тогава?

— Откъде да знам. Освен да опитаме стария…

— О, не — възрази Касиерът. — Не го казвай. Моля те.

Прекалено опасно е…

Думите му увиснаха отсечени от писъка, който се надигна от далечния край на стаята и се стрелна покрай масата, придружен от тропота на много тичащи крачета. Магьосниците се изпокриха в суматохата на преобърнатите столове.

Пламъчетата на свещите се проточиха като дълги тънки езичета октаринова светлина, преди да бъдат духнати.

Настъпи тишина, онази особена тишина, която се появява винаги след много неприятен шум.