Читать «Ерик» онлайн - страница 3

И това би му причинило беда, ако Библиотекарят беше човешко същество. За щастие, в момента беше орангутан. Толкова много сурова магия се плискаше наоколо в Библиотеката, че би било странно, ако понякога не се случваха злополуки, а една особено внушителна злополука го бе превърнала в маймуна. Малцина измежду хората имат шанса да напуснат човешката раса приживе и той ревностно бе устоял на всички сетнешни усилия да го върнат обратно в нея. Тъй като беше единственият библиотекар във вселената, който можеше да взима книги с краката си, Университетът не настояваше особено много.

Това също означаваше, че представата му за желано женско присъствие приличаше в момента на нещо като торба с масло, размазана с валяк от стари тръби и затова имаше късмет да се отърве само с леки изгаряния, главоболие и някакви твърде противоречиви чувства относно краставиците, които увяхваха докато дойде време за следобедния чай и закуска.

Горе, в Библиотеката, страниците на магьосническите трактати удивено проскърцваха и прошумоляваха, докато невидимият бегач премине направо през рафтовете и изчезна, или по-точно казано, изчезна още повече.

* * *

Анкх-Морпорк постепенно се пробуждаше от дрямката си. Нещо невидимо и крещящо с всички сили преминаваше през всяко кътче на града, като сееше след себе си разруха. Където и да попаднеше, всичко се променяше.

Ясновидка от Улицата на Лукавите Занаятчии чу как крачетата притичаха по пода на спалнята и откри, че нейната кристална топка се е превърнала в малко стъклено кълбо с къщурка, плюс снежинки.

В тих ъгъл на кръчмата „Изкърпения Барабан“, където авантюристките Херена Кокошоглавата Повлекана, Рижата Шерън и Вещицата на нощта Диома се бяха събрали на женски приказки и канаста, всички питиета се превърнаха в малки жълти слончета.

— Това са те, магьосниците горе в Университета — заключи барманът, като набързо смени чашите. — Не би трябвало да им е позволено.

* * *

Полунощ се изтърси от часовника. В Съвета по Магьосничество разтриха очите си и втренчиха един в друг мътни погледи. И те също усещаха, че не би трябвало да е позволено, особено след като не бяха те онези, които го позволяваха.

В края на краищата новият Архиканцлер, Езролит Чърн, сподави прозявката си, изправи се в стола и се опита да си придаде подходящо авторитетен вид. Знаеше, че обективно погледнато, той всъщност не е Архиканцлер. Не желаеше този пост. Беше на 98 години и достигна тази достопочтенна възраст благодарение на факта, че внимателно бе избягвал да тревожи или заплашва когото и да било. Беше се надявал през залеза на своя живот да завърши 7-томния си трактат върху „Някои малко известни аспекти от Куанските ритуали за предизвикване на дъжд“ — според него великолепна тема за академично изследване, защото тези ритуали са вършили работа единствено в Ку, а този именно континент се бе подхлъзнал в океана преди няколко хиляди години³. Проблемът се състоеше в това, че напоследък животът на Архиканцлерите сякаш се беше посъкратил и естественото стремление на всички магьосници към поста бе отстъпило място на чудата обезличаваща учтивост. Една сутрин, когато той слезе в залата, установи, че всички го наричат „сър“. Нужни му бяха дни да разбере защо.