Читать «Тя те гледа от екрана» онлайн - страница 8
Константин Спиров
Тичахме из тъмните улици хванати за ръце. И двамата чувствахме едно единствено нещо — трябва да се махнем от този град.
Няколко часа по-късно, вече бягахме из полето, търсехме подслон… Черните лъчи изпълваха Мария със страх, тя нямаше повече сили да върви. Взех я на ръце и продължих… да вървя… да вървя… а момичето в мен трепереше…
Едва контролирах своя образ на екрана. Всичките ми показатели бяха близо до нулата. Знаех, че ако му дам почивка, ще излезе извън контрол, ще рухне на земята, ще заспи… Трябва да вървя, трябва…
Изведнъж видях някаква полуразрушена колиба. Мария промърмори нещо в ръцете ми. Влязохме вътре. Положих я внимателно върху сламата и заспах…“
— Успях да се измъкна — въздъхна Вили.
И тогава видя, че е сам в стаята. Дейвид и Сара отдавна си бяха легнали, беше четири часа сутринта.
Ник Смит никога не загасяваше лампите. Сънят му беше неканен гост в нощта идващ да го измъчва отново и отново… Тази вечер видя Вили. Седеше пред монитора и гледаше някакво момиче. Изведнъж момичето се превърна в Дракон, ала очите останаха същите — големи и сини. След това Драконът излетя и прегърна небето. Страх. Драконът идва, Драконът идва…
„Никога няма да познаеш светлината, Мордок“ — мислеше си Рала. "Може да съм под твоя власт, но съм по-щастлива от теб. Ти ме превърна в чудовище, срамувам се от себе си, срам ме е че ме бях слуга на тъмнината, но съм по-щастлива от тебе. Даже ти не можеш да ми отнемеш спомените. Виждала съм бистрите води на Аделенския поток, пила съм със шепи от тях. Зелената Едавин и тъжната песен на птиците, когато есента настъпва. Люлката на Мария сред горските листа…
Спи спокойно, Мария и дано никога да не научиш, колко важни са твоите сънища. Добре че Алдерин бди над тебе нощем…
Алдерин, тъжния магьосник отново се появи за да спаси Мария.
От дебрите на спомена изникна образа на майка и. Стоеше, наведена над люлката и и шепнеше някаква молитва. Отново се чуваше името на Алдерин.
Вили, човекът-призрак я хвана за ръка и я поведе към някакъв тъмен проход. Влизаха все по и по-навътре в тъмнината. Всяка крачка увеличаваше страха, но нейния спътник я водеше спокойно и уверено. Постепенно проходът започна да се превръща в пещера, стените се приближаваха заплашително към тях. Вили продължаваше да се усмихва Тогава стигнаха до една каменна зала и изходите изчезнаха.
— От дълго време чаках този момент — каза Вили — Луцифере, ела.
Човекът-призрак се превърна в Мордок. Мария усети ужасния, смразяващ поглед на тарака. Тя беше сама в пещерата, сама с едно чудовище и изход назад нямаше…
Тогава някъде далече се чу песен. Не, нямаше грешка, това бе гласа на Алдерин. Странно, песента бе позната на Мария. Майка и често я приспиваше с нея. Изплашено малко момиченце, знай, че някой на този свят те обича…
Залата постепенно се изпълни с мека розова светлина. Мордок затвори очи, падна на земята и запуши ушите си с ръце. А Алдерин продължаваше да пее:
