Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 74

— Чантите са в един бокс на гардероба за оставен багаж на автогара „Грейхаунд“, която е точно срещу офиса на Масино. Не можеш да ги натовариш в камион, без да те видят.

— Но трябва да има някакъв начин да ги взема!

— Масино е умен. Вероятно се е сетил за боксовете. Може би ги е поставил под наблюдение. Преди да предприемем каквото и да било, трябва да проверя. — Джони помисли за момент. — Къде е най-близката телефонна кабина?

— В селото… В местния магазин.

— Имам връзка в Ийст Сити. Човекът ще ми каже какво става. Кога отваря магазинът?

— В седем и половина.

Той погледна часовника си. Беше пет и половина.

— Ще ме закараш ли с лодката отсреща?

Тя се двоумеше.

— Тук всички са очи и слух. Досега не знаят за съществуването ти. Можеш да предизвикаш сензация.

— Трябва да се добера до телефона.

Тя мисли дълго.

— Да речем, ще кажа на Салвадоре, че си ми доведен брат, който ми е дошъл на гости? Бъди любезен с него. Лесно може да бъде заблуден: само трябва да си любезен с него.

— Италианец? — Джони се стегна. — Кой е той?

— Собственикът на магазина: Салвадоре Бруно. Безобиден е. Ако пристигнем точно при отварянето на магазина, наоколо няма да има никого. Наистина ли трябва да се обадиш?

— Да.

— Имаш предвид, че щом разберем, че всичко е наред, можем да наемем кола и да вземем парите?

— Първо трябва да разбера.

Тя кимна.

— Ще направя кафе. Има време.

Той протегна ръка и я привлече към себе си.

— И за кафето ще остане време.

* * *

Моторницата влезе в малкото пристанище. Джони забеляза магазина: ниска паянтова постройка, която гледаше към водата. Погледна си часовника: беше минута след седем и половина и вратата беше отворена.

Носеше анорака си, за да прикрива пистолета и кобура. Очите му се взираха през водната повърхност, но все още нямаше никакви признаци на живот.

Фрида скочи на кея. Джони й подаде въжето и тя завърза лодката.

Двамата прекосиха черния път и влязоха в магазина.

— Телефонът е там — каза Фрида и посочи.

Докато влизаше в кабината, Джони зърна нисък дебел мъж, който се подаде иззад някаква завеса. Затвори вратата, обърна се с гръб и пъхна монета. Набра апартамента на Сами.

Последва пауза, после сънливият глас на Сами се обади:

— Кой е?

— Сами! Събуди се! Тук е Джони!

— Кой?

— Джони!

Тихо простенване от страх долетя отсреща.

— Слушай, Сами… Какво става там? Какви са новините?

— Мистър Джони… Молих те… Умолявах те да не ми се обаждаш. Мога да попадна в истинска беда. Аз…

— Стига, Сами! Ти си ми приятел… Не помниш ли? Какво става?

— Не знам. Нищо не знам. Никой нищо вече не говори, мистър Джони. Кълна се, че нищо не знам!

— Искам да направиш нещо за мен, Сами.

— Аз? Не направих ли достатъчно, мистър Джони? Взе ми всичките пари. Клой непрекъснато ме врънка за пари, а сега аз нямам какво да й дам. Брат ми…

— Зарежи това, Сами — ще си получиш парите. Сега слушай внимателно. Нали знаеш автогарата „Грейхаунд“?

— Аха. Знам я.

— Когато закараш шефа в офиса, влез вътре и си купи вестник. Поразходи се. Искам да разбереш дали има хора от бандата, забодени там. Разбра ли, Сами?