Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 72

Лунната светлина, която влизаше през прозореца, падаше право върху вратата и през полупритворените си клепачи видя Скот, който се взираше в него през открехнатата врата.

Джони леко изхърка, наблюдавайки Скот, който стоеше неподвижно и се ослушваше. Джони отново изхърка, после вратата тихо се затвори.

Какво означаваше това? — питаше се той, сега напълно буден. Ослуша се и чу, че вратата на Фрида се отваря.

— Ела на палубата. — Шепотът на Скот долетя съвсем отчетливо до Джони. — Не ми възразявай… Той спи.

Джони чакаше. Чу леки движения, после настъпи тишина. Измъкна се от леглото, отвори вратата и се взря в осветената от луната всекидневна. През прозореца зърна Скот и Фрида. Бяха излезли на палубата. Движейки се тихо като привидение, той се промъкна във всекидневната и чу Скот да казва:

— Погледни това!

В ръката му имаше електрическо фенерче и беше насочил светлината към къс хартия. Джони разбра, че това е обявата. Приближи се още повече.

— Виждаш ли? — настоя Скот, а гласът му беше тих и възбуден. — Нарисувал съм му брада. Това е Джони!

— Какви ги приказваш? — Фрида също говореше шепнешком, но Джони ясно чуваше всичко. — Този мъж е с двадесет години по-млад.

— Снимката може да е стара.

Те стояха един до друг до парапета на палубата. Скот беше с пижама, Фрида — с къса нощница. Джони виждаше дългите й крака през тънката, осветена от луната материя.

— Седни. Искам да говоря с теб.

Джони видя, как отидоха до бамбуковите столове и седнаха един до друг. Пристъпи напред, така че сега стоеше в сянката на три фута от тях и можеше да ги чува през отворения прозорец.

— Мислих за това — каза Скот. — Тоя изчезнал човек се казва Джони Бианда. Нашият наемател се нарича Джони Бианко. Доколкото знаем, той си е загубил паметта, така че си въобразява, че е Бианко, а не Бианда. Колкото повече гледам снимката, особено след като му нарисувах брадата, толкова по-сигурен съм, че това е човекът, когото търсят. Десет хиляди долара! Представи си само! Какво мислиш?

Джони затаи дъх. Думите й щяха да му покажат дали може да й има доверие.

— Не се държи като човек, който си е загубил паметта. — Гласът на Фрида беше спокоен. — Говорихме този следобед. Той ми разказа как е събирал наеми. Не… Гладна кокошка просо сънува.

— Да речем, че се обадя на тези хора — Дайсън и Дайсън? Какво лошо има? Могат да пратят някого да погледне. Вероятно ще им се обадят десетки хора, така че какво губим? Може да ударим печалбата.

— И ако го направим… Какво ще стане?

— Десет хиляди долара! Искаш да ме оставиш, нали така? Всичко ти е писнало, нали?

— Да.

— Отлично. Значи давам ти две хиляди долара, с останалите купувам още три камиона — и ето ме в бизнеса. Утре ще се обадя от Ричвил на онези хора. Ако нямаме късмет, ще е жалко, но ако имаме…

Сега сърцето на Джони биеше толкова силно, че се изплаши да не го усетят.

— Нека първо се уверим — рече Фрида. — Утре ще го изпратя за риба и докато е в езерото ще претърся нещата му. Онова нещо там — медальонът на свети Христофор… Може и да има такъв медальон. Ако го намерим, ще сме сигурни, че е той.