Читать «Чук, чук! Кой е там?» онлайн - страница 62

Джони би пийнал уиски, но седна и сви рамене.

— Хубаво мирише.

— Аха. Фрида умее да готви.

— Каза ли й за мен?

— О, разбира се. — Скот се наведе напред и се извърна към телевизора. — В кухнята е. — Той посочи с ръка. — Иди си поприказвай с нея.

Джони се подвоуми, после стана, отвори широко вратата в дъното на всекидневната и надникна в малка кухничка с газова печка, шкаф, маса, хладилник и Фрида Скот.

Тя бъркаше нещо в тигана и вдигна очи.

Джони леко потрепера. Господи! — помисли си той. — Тази жена е истинска хубавица!

И тя наистина беше. Лицето беше също така привлекателно като тялото й. Трябва да беше шведка с тези ярки порцелановосини очи, руса копринена коса, изпъкнали скули и прав дълъг нос.

Докато я зяпаше, тя му хвърли кротък, бърз, изпитателен поглед, след това загреба сурова дребно нарязана риба и хвърли парчетата в тигана.

— Гладен ли си? — Имаше музикален, нежен като любовна ласка глас. — Мисля, че сигурно си гладен. Е, скоро ще е готово. Ед каза, че ще останеш.

— Ако нямаш нищо против.

Носеше опънат по тялото панталон и избеляла синя мъжка риза. Той се зазяпа в извивката на задника й и си спомни голото й тяло. Очите му се преместиха към едрите й гърди, които напираха под ризата.

— Трябват ни пари — рече тя. — Освен това Ед е прав, че ще си имам и компания. Обичаш ли къри?

— Обичам всичко.

— Иди гледай телевизия. Ще стане след двадесет минути. Предпочитам да съм сама, когато готвя.

Тя вдигна поглед и те се изгледаха един друг. Ярките сини очи пробягаха по ниското му набито тяло, после спряха на лицето му и погледите им се срещнаха.

— Наричай ме Джони — промълви Джони, а гласът му беше леко дрезгав.

— Фрида. — Подкани го с жест да си върви. — Прави компания на Ед… Не че му харесва да има компания, но може пък да започне да свиква. — Джони долови горчивата нотка в гласа й.

Той я остави и отиде във всекидневната.

* * *

Анди Лукас влезе в офиса на Масино, затвори вратата и погледна първо Масино, после Танца. Въздухът в стаята беше натежал от дима на пурите, а на бюрото имаше половин бутилка уиски, чаши и съд с лед.

— Е? — изръмжа Масино.

— Проверих — каза Анди. — Отне много време, но успях да говоря с всички шофьори, които са тръгнали от автогарата между два и пет часа през нощта на кражбата. Никой от тях не е вземал онези чанти. Длъжни са да записват всеки багаж, който вземат. Няма записан такъв багаж.

— Значи кръгът се стеснява — обади се Танца. — Или е имало с него някой, който е изнесъл парите, или те са все още в града.

Масино се замисли над това.

— Да допуснем, че е бил сам. Да допуснем, че е оставил парите в някой от боксовете за багаж отсреща, възнамерявайки да се върне за тях. Какво мислите?

Танца поклати глава.

— Той не е луд. Със сигурност знае, че не може да се върне тук. Обзалагам се, че е работил с някой, който е изнесъл парите.

Масино кимна.

— Така изглежда, но нека все пак предположим, че е набутал парите в един от ония боксове. — Той погледна към Анди. — Можем ли да проверим?

— Има над триста бокса — отвърна Анди. — Даже полицейски комисар не би могъл да ги провери всичките без прокурорско разрешение. Можем да опитаме, но искате ли това, мистър Джо?