Читать «Романът на Лизи» онлайн - страница 4

Приседна на един стол и духна кичура коса, паднал на челото й. „Както съм го подкарала, ще стигна до ръкописите чак през юли — помисли си. — Ако разберат с какво охлювско темпо работя, инкунксите ще откачат. Особено последният.“

Въпросният досадник (беше я посетил преди пет месеца) съумя да говори много любезно и мило и така я подмами, че тя беше склонна да го помисли за по-различен от другите. Обясни, че година и половина след смъртта на съпруга си най-сетне е събрала сили и смелост да влезе в работното му помещение и да започне разчистването и подреждането на стаите.

Посетителят беше професор Джоузеф Удбоди от факултета по английска литература в Питсбъргския университет. Скот беше възпитаник на същия университет, а на лекциите на тема „Скот Ландън и митът за Америка“, водени от Удбоди, присъстваха почти всички студенти. Освен това през тази година курсовите работи на четирима абсолвенти бяха посветени на творчеството на Скот Ландън, ето защо вероятно бе неизбежно поредният представител на инкунксите да стигне до момента, за който Лизи говореше със заобикалки от рода на „ще бъде пo-скоро от очакваното“ и „със сигурност по някое време през лятото“. Ала едва когато тя увери Удбоди, че ще му се обади, когато „нещата се уталожат“, господин професорът показа истинския си лик.

Фактът, че е споделяла леглото с един велик американски писател, не й давал правото да се разпорежда с литературното му наследство — така се изрази той. Било работа за специалист, а бил научил, че госпожа Ландън дори не е завършила университет. Напомни й колко време е изминало от смъртта на Скот Ландън и за все по-настойчиво разпространяваните слухове, че има много негови неиздадени произведения — разкази и дори романи. Молбата му беше госпожа Ландън да му разреши да надзърне в работното помещение на съпруга й, да порови в картотеките и в чекмеджетата на бюрото, ако не за друго, то поне да сложи край на най-безумните слухове. Естествено тя щеше да присъства през цялото време — подразбираше се от само себе си.

— Не! — заяви Лизи и го изпрати до входната врата. — Още не съм готова. — Говореше учтиво и се опитваше (или поне се стараеше) да забрави подлата му тактика, макар вече да й беше ясно, че той е не по-малко луд от другите натрапници. Само дето се беше прикривал по-умело и за малко бе успял да я заблуди. — А когато почувствам, че моментът е настъпил, искам да прегледам всичко, не само ръкописите.

— Но…

Тя кимна:

— Всичко е постарому.

— Не разбирам за какво говорите.

Нямаше как да разбере, фразата беше нещо като семейна парола. Колко пъти Скот се беше втурвал устремно в къщата и бе подвиквал: „Здрасти, Лизи, прибрах се — всичко постарому ли е?“ Което означаваше: „Всичко наред ли е?“ Обаче както във всички ключови фрази (веднъж Скот й го беше обяснил, макар че тя вече го знаеше) и в тази имаше скрит подтекст. Човек като Удбоди никога нямаше да го разбере, та дори тя да му го обясняваше цял ден. Защо? Защото той беше инкункс, а по отношение на Скот Ландън тези хора се интересуваха само от едно.