Читать «Романът на Лизи» онлайн - страница 6
Стивън Кинг
— Нямаше. — Лизи взе бележничето, което бе овлажнено от потните длани на Манда. — Осемстотин четирийсет и шест, така ли? Нима са толкова много?
— Даваше си сметка, че печатните издания, струпани до стената, не са от онези, които би прочела и задържала, например „Модерен дом“ и „Мадам“, а списания със странни названия.
— Всъщност са много повече — обясни сестра й и посочи с палец други планини от книги и списания. „Права си. Разбира се, че са много повече“ — помисли си Лизи.
— Почти три хиляди са и се чудя къде ще ги складираш и дали изобщо някой ще пожелае да му ги подариш. Осемстотин четирийсет и шест са броевете, в които има твоя снимка.
Изтърси го толкова неочаквано, че в първия момент Лизи не разбра за какво става дума. След миг обаче се възхити от идеята на сестра си. И през ум не й минаваше, че съществува такъв богат фотоархив, отразяващ съвместния й живот със Скот. Но като се замисли, установи, че това е съвсем логично. Повече от двайсет и пет години бяха живели заедно и през тези години той неуморно пътуваше из цялата страна, изнасяше литературни беседи и четеше лекции (всяка година посещаваше най-малко деветдесет университета), без да секне наглед безкрайният поток от разкази, излизащи изпод перото му. Тя неотлъчно бе до него по време на странстванията му. В колко ли мотели беше гладила костюмите на Скот, докато с едно ухо слушаше диспутите в поредното токшоу по телевизията и тракането на пишещата му машина (през първите години на брака им) или тихото чаткане по клавишите на лаптопа, в чийто екран Скот се взираше, без да отметне немирния перчем, паднал на челото му?
Манда я наблюдаваше намръщено — очевидно не беше възхитена от реакцията й.
— В текста към онези, които са оградени с кръгчета — сигурно са над шестстотин — журналистите се изказват пренебрежително за теб.
— Така ли? — недоумяващо промърмори Лизи.
— Ще ти покажа. — Аманда прелисти бележничето, приближи се до купищата списания и други печатни издания, натрупани до стената, и избра две — луксозно подвързан годишник на университета в Кентъки и списание, наречено „Ритници и пестници“ — едно от онези претенциозни названия, измислени от студентите по английска литература, което привлича вниманието, но не означава нищо. — Разгърни ги, разгърни ги! — добави заповеднически и ги тикна в ръцете на сестра си, при което от пазвата й лъхна киселата миризма на пот. — Страниците са отбелязани с показки.
„Показки!“ Така майка им наричаше парченцата хартия, които пъхаше в книгите, за да отбележи докъде е стигнала. Лизи разгърна годишника, фотографията, на която бяха двамата със Скот, беше заснета от професионалист и много качествена. Съпругът й пристъпваше към подиума, тя стоеше зад него и ръкопляскаше. Присъстващите се бяха изправили на крака и също го аплодираха. Съвсем различна бе снимката в „Ритници и пестници“ — беше отпечатана на долнокачествена хартия и размазана, ала като я погледна, Лизи неволно се просълзи. Скот влизаше в някакво заведение — тъмно мазе, кънтящо от оглушителна музика. Устните му бяха разтегнати в типичната му усмивка, която сякаш казваше: „О, да, тук е жестоко!“ Макар че Лизи се движеше на една-две стъпки зад него, лицето й бе озарено от силната светкавица на фотоапарат. Открояваше се дори блузата й, модел на Ан Клайн — синя, с широка червена ивица отляво. Не се виждаше какво носи надолу (тя изобщо не си спомняше тази вечер), но беше сигурна, че е била с джинси. Когато ходеха на нощно заведение, винаги обуваше избелели джинси. Надписът над снимката гласеше:
