Читать «Романът на Лизи» онлайн - страница 3

Понякога Аманда беше непоносима, но Лизи не желаеше да я остави сама в Ръмфорд — по-точно се страхуваше да я остави сама, и макар Дарла и Кантата да не го признаваха, тя бе сигурна, че и те изпитват същия страх. Поговори със Скот и намери едноетажната къщичка, за която плати в брой деветдесет и седем хиляди долара. Така Аманда заживя наблизо и вече беше лесно да я наглеждат.

Сега Скот беше мъртъв, а Лизи най-сетне беше намерила сили да разчисти работните му помещения. По обяд на четвъртия ден беше прибрала в кашони чуждестранните издания, беше въвела някакъв порядък в кореспонденцията и беше решила от кои мебели да се отърве и кои да остави. Тогава защо се чувстваше така, сякаш не е свършила почти нищо? От самото начало знаеше, че не бива да бърза. Най-важното беше да не обръща внимание на настойчивите писма и обаждания по телефона, последвали смъртта на Скот (също и на посещенията на неколцина досадници). Вероятно хората, които се интересуваха от неиздадените книги на съпруга й, щяха да получат каквото искат, но не и преди да е готова да им го даде. Отначало те не разкриваха намеренията си, „не играеха с открити карти“, както гласеше популярната фраза, ала нервите им вече не издържаха.

Съществуваха много думи за творбите на Скот. Единствената, която Лизи разбираше, беше memorabilia¹ но имаше и друга, много особена, нещо като incuncabilla². Ето какво искаха онези, които я увещаваха или гневно крещяха по телефона — „инкункабилата“ на Скот. Тя започна мислено да ги нарича инкункси.

2.

Онова, което я измъчваше най-силно, особено след появата на Аманда, беше обезсърчението, сякаш или беше подценила задачата си, или бе надценила (и то много) способността си да стигне до неизбежния край, когато мебелите са прибрани в обора, килимите са навити и омотани с тиксо, жълтият ван „Райдър“ стои на алеята и хвърля сянка върху дъсчената ограда между нейния двор и имота на съседите, семейство Галоуей.

О, да не забравяме и печалното сърце на това помещение — трите компютъра. Всеки беше по-модерен и по-лек от предишния, но дори най-новият беше голям и заемаше цялото бюро; и трите още работеха. Разбира се, имаха пароли, които й бяха неизвестни. Бог знае с какви електронни отпадъци бяха задръстени твърдите дискове. Списъци за пазаруване? Стихотворения? Еротика? Беше сигурна, че съпругът й е ползвал интернет, ала нямаше представа кои сайтове е посещавал. „Амазон“? Сайт за песните и живота на Ханк Уилямс? Порносайтове за садо-мазо? Навремето си казваше, че по каквото и да се увлича Скот, то ще е само временно и че ще разбере истината, като види сметките за плащане (или най-малкото липси в парите за ежедневните разходи), но, разбира се, това беше пълна самозаблуда. Ако съпругът й бе искал да скрие от нея хиляда долара месечно, спокойно щеше да го направи, без тя да забележи. А паролите? Най-идиотското беше, че може би й ги беше казал, ала тя забравяше подобни неща. Напомни си да опита, като напише името си. Да, щеше да пробва, но след като Аманда си отиде. Което май нямаше да е скоро.