Читать «Мисия в Сиена» онлайн - страница 108

Дон спря колата.

— Пазачът на пристанището може да попита нещо, — продължи Алскони. — Аз познавам по-голямата част от пазачите, но може да нямаме късмет. Приготви пистолета. (Той се обърна към Крантор.) Аз ще сваля прозореца и ще говоря с пазача. Ако той се усъмни в нещо, убий го! Имаш ли заглушител?

— Не, — каза Крантор.

— Аз имам един. Вземи моя пистолет и ми дай твоя.

А докато Крантор тършуваше в джоба си, за да извади оръжието, той добави:

— Може да има повече от един пазач.

— Не и по това време.

Крантор беше успял да извади пистолета от джоба си, без Алскони да забележи това и с една ръка се мъчеше да го изпразни. Това не беше лесно.

— Хайде, дай ми пистолета си, — каза внезапно Алскони. — Какво правиш?

— Пъхнал се с в дупката на джоба.

— Не би трябвало да го държиш в джоба си, глупак! Извика Алскони. — Побързай!

„След малко няма да ме третираш като глупак“, помисли Крантор, изваждайки с рязък жест пълнителя. Той подаде празното оръжие на Алскони и взе неговия пистолет, снабден със заглушител.

— Вие двамата отпред се постарайте да не отваряте плювалниците си, добави Алскони, изтръгвайки пистолета от ръцете на Крантор. — Ще забия един куршум в главата на Лорели при най-малкото движение от нейна страна. Сега ни закарайте до входа на пристанището! Направо след железопътната линия.

Дон потегли. През целия път до Сивитавечия той се беше старал да осуети надзора на двамата мъже, но тъй като те държаха в ръцете си пистолети, той не можеше да направи нищо. Разчиташе да се възползва от някой изгоден случай, след като се качат на лодката. От двамата, по-опасният беше Крантор, понеже имаше бързи рефлекси. Алскони лесно можеше да се измами, но не и Крантор!

Той намали, за да пресече железопътната линия и видя на светлината на фаровете да се спуска червепо-бялата бариера, която затваряше входа на пристанището. До нея се издигаше будката на часовоя. Един мъж в жълто-кафява униформа с карабина в ръка стоеше до бариерата и мигаше с очи на светлината на фаровете.

— Бъди готов, — каза Алскони. — Аз ще се отдръпна назад. Ще стреляш през прозореца!

Пазачът мина, навеждайки се под бариерата и се приближи до колата.

— Добре, промълви Алскони. — Познавам го. Като повиши глас, той извика:

— Ти ли си, Белини? С месеци не сме се виждали. Как си?

Пазачът широко се усмихна:

— А! Това е сеньор Тампато! (той се наведе над прозореца). Много ми е приятно, че Ви виждам. Може би отивате в Рим? Мога ли да направя нещо за Вас?

— Ние отиваме в Рим, — каза Алскони. — Но понеже сме наблизо, бих искал да покажа лодката на моите приятели. Ломбардо на борда ли е?

— Не, сеньор, — каза пазачът. — Той не спи вече на борда. Ожени се преди три седмици.

Подпухналото лице на Алскони стана твърдо.

— Толкова по-зле, — каза той. — Няма да се бавим много. Искам само да хвърлим един поглед на лодката.

— Съжалявам, сеньор, но пристанището е затворено. Преди един час получих заповед от полицията да не пускам никой да влиза. Струва ми че, че някакъв бандит се опитва да избяга.

Алскони се засмя.

— Имам ли вид на бандит? Хайде няма да се бавя много: може би половин час. (Той пъхна ръка в джоба си и извади банкнота от 1 000 лири). Дръж. Купи си каквото искаш. Не мога да карам приятелите ми да чакат.