Читать «Мисия в Сиена» онлайн

Застанал в рамката на вратата на една будка полицаят Елио съзерцаваше лявата част на площада е невъзмутимо безразличие.

Беше влажна и мрачна ноемврийска вечер.

Преди няколко минути беше ударило 11 часа и поради дъжда и късния час, площадът беше безлюден.

Беше валяло непрекъснато цели три часа. Водата бълбукаше във водосточните тръби и се стичаше по уличните фенери, които Хвърляха жълти петна по лъскавия тротоар. Студеният вятър правеше влагата още по-тягостна. Елио мислеше носталгично за своя комфортен дом, за огъня, който гореше, и за жена си, която (надявате се той) мислете за него.

Той вдигна мрачен поглед към черното небе, търсейки прояснено място.

— Можете ли да ми кажете къде се намира хотел „Ползен“? — внезапно го попита женски глас.

Елио наведе очи и заразглежда младата жена, която стоеше пред него. Тя беше с гръб към уличния фенер и той не я виждаше много добре. Носеше бял шлифер и малка черна шапка и държеше в дясната си ръка пътническа чанта от плат и кожа.

Тя говорете с чужд акцент, който можеше да бъде испански или италиански; незапознат много с чуждите езици, Елио не знаеше точно.

— Хотел „Ползен“ ли, мис?

— Да.

— На сто метра вдясно.

Излизайки от навеса на вратата, той й показа сградата с пръст. Младата жена се обърна, за да види посоката, която показваше и светлината на уличния фенер освети лицето й.

Елио си каза, че тя би трябвало да е 25-26-годишна. Първото нещо, което забеляза бяха златисто червените коси, които се подаваха изпод шапката: той никога досега не беше виждал такъв оттенък.

Очите й, много раздалечени едно от друго, изглеждаха (доколкото можеше да отсъди в тази съмнителна светлина) зелени като изумруди. Красотата й притежаваше нещо сладострастно. Той се почувства развеселен; това не му се беше случвало от години.

— Благодаря, — каза младата жена, като понечи да се отдалечи.

— Един момент, мис, — каза Елио. — Ако не сте от Лондон, бих Ви казал, че хотел „Ползен“ не е превъзходен.

Младата жена беше обърнала лицето си, за да погледне другата страна на блесналия от дъжда площад. Той не беше сигурен дали тя чу това, което каза.

— Той има лошо реноме, — продължи Елио. — Това не е хотел за млада жена като вас.

Тогава тя го погледна.

— Благодаря. Нямам намерение да оставам там, — каза тя. — Лека нощ.

Тя се обърна и се отдалечи бързо в мрака и дъжда, а Елио я следеше е раздразнен поглед.

Накрая той вдигна масивните си рамене под блестящата си пелерина. Все пак, нали я беше предупредил, — каза си той. Повече нищо не можеше да направи. Питаше се, коя може да бъде и откъде идва. Защо отива в хотел „Ползен“? „Ползен“ беше един от многобройните хотели в квартала, който предлагаше веднага стаи без много истории. Не по-лош от другите, но неоспоримо подозрителен и мръсен.