Читать «Време да убиваш» онлайн - страница 291

— Намирате, че той е бил невменяем от юридическа гледна точка ли? — попита Реба Бетс. Тя още не бе решила как да гласува.

— Не съм убедена, но знам, че не е бил психически стабилен. И не би могъл да бъде.

— Значи вярвате на оня изкукуригал доктор, който даде показания за него? — попита Рита Мей.

— Да. На него може да се вярва точно толкова, колкото и на лекаря на обвинението.

— Харесаха ми ботушите му — рече Клайд Сискоу. Никой не се засмя.

— Но той е бил осъждан — каза Рита Мей. — Освен това излъга и се опита да прикрие. Не вярвам на нито една негова дума.

— Спал е с момиче, което няма осемнайсет години — каза Клайд. — Ако това е престъпление, тогава доста от нас трябва да бъдат подведени под отговорност.

Отново никой не оцени опита му да се шегува. Клайд реши да не се обажда известно време.

— По-късно той се е оженил за момичето — каза Дона Лу Пек, която също не бе изразила становище.

Всички около масата се изредиха, всеки взе думата по веднъж, споделяха мнението си и отговаряха на въпроси. Обидната думичка се избягваше предпазливо от тези, които държаха на присъда. Двете страни на фронта се поочертаха. Повечето от невзелите решение, клоняха към виновен или поне така изглеждаше. Грижливата подготовка за убийствата, точното познаване на маршрута, автоматът М–16 — всичко това навеждаше на мисълта за предумишлено убийство. Ако той ги бе заварил на местопрестъплението и ги бе убил на място, тогава не биха му търсили отговорност. Но шест дни да го обмисля така грижливо, това не показваше замъглено съзнание.

Уанда Уомак, Сю Уилямс и Клайд Сискоу клоняха към оправдателна присъда, останалите — към „виновен“. Бари Акър бе подчертано уклончив.

Ейджи развя дълго синьо-бяло знаме с надпис „Свобода за Карл Лий!“. Петнайсет пастори застанаха рамо до рамо зад него и зачакаха да се оформи шествието пред съда. Хиляди чернокожи се наредиха плътно зад тях и поеха. Спуснаха се по Джаксън Стрийт и завиха наляво, към западния край на площада. Ейджи предвождаше демонстрантите. Скандираха познатия боен вик „Свобода за Карл Лий! Свобода за Карл Лий!“ в безкраен, повтарящ се оглушителен хор. С всяка крачка около площада тълпата растеше и хорът се усилваше.

Подушили неприятности, търговците заключиха магазините си и се прибраха вкъщи, за да проверят дали застраховките им включват щети при безредици. Зелените войнишки униформи се изгубиха в черното море. Полковникът, потен и нервен, им нареди да обкръжат съда и да се държат здраво. Докато Ейджи и демонстрантите завиваха по Вашингтон Стрийт, Ози се срещна с групичката от Клана. Откровено и тихичко им обясни, че положението може да стане неудържимо и той не би могъл да гарантира безопасността им. Признава правото им да се събират, разбира мотивите им, но ги моли да се махнат от площада, преди да е станало късно. Те набързо изчезнаха.

Когато знамето премина под стаята на съдебните заседатели, всички се струпаха на прозореца. Безспирното скандиране тресеше стъклата. Мегафонът ечеше. Съдебните заседатели се взираха в тълпата с невярващи очи. Черното море бе заляло улицата и продължаваше зад ъгъла. Всевъзможни ръчно направени лозунги стърчаха над главите им и настояваха човекът да бъде освободен.