Читать «Време да убиваш» онлайн

Били Рей Коб бе по-младият и по-дребният от двамата оскотели южняци. На двайсет и три се водеше вече ветеран от щатския затвор Парчман. Излежа там три години за притежаване на наркотици с цел продажба. Кльощав и жилав, той оцеля в пандиза, тъй като винаги имаше подръка готов запас от дрога, която продаваше, а понякога и раздаваше на черните и на охраната, за да го пазят. Откакто беше навън — кажи-речи, година, — търговията му с наркотици продължи да процъфтява и Били Рей Коб се нареди сред заможните негодници в окръга Форд. Беше бизнесмен, имаше си помощници, ангажименти, сделки — абсолютно всичко, освен данъчни задължения. В представителството на „Форд“ в Клантън бе известен като последния клиент в най-новата история, платил в брой нов-новеничък пикап. Шестнайсет хилядарки тупна на масата за яркожълтата луксозна машина по поръчка с двойна предавка. Лъскавите хромови джанти и състезателните гуми с дълбоки грайфери се появиха след една успешна сделка. Флагчето на Конфедерацията, което се полюляваше на задното стъкло, Коб бе откраднал от пиян студент на някакъв университетски футболен мач в Оксфорд, щата Мисисипи. Пикапът бе най-свидното притежание на Били Рей. Сега той се бе разположил на сваления заден капак, пиеше бира, пушеше си дрогата и гледаше как приятелят му Уилард се възползва от реда си върху черното момиче.

Уилард беше с четири години по-голям и с десетина по-тъп. Обикновено минаваше за безобиден, никога не се забъркваше истински в неприятности и никога не се бе захващал истински за работа. Някой и друг случаен побой, после нощ в пандиза, но нищо особено, та да го сочат с пръст. Разправяше, че е дървосекач, но болките в гърба обикновено го държаха далеч от гората. Ударил си бе гръбнака, докато работеше на дълбоководна сонда някъде в Залива, и нефтената компания му изплати добро обезщетение, от което не остана и петак, след като бившата му съпруга го разкара. Припечелваше главно като помагаше по някой и друг час на Били Рей Коб, който не се изсилваше в плащането, но пък бе щедър с наркотиците. От години Уилард за пръв път можеше да разчита на редовна дажба. А той имаше нужда от нея. Така я караше, откакто пострада с гърба.

Тя бе на десет години, дребничка за възрастта си. Лежеше на лакти, притиснати един към друг и омотани с жълто найлоново въже. Краката й бяха разчекнати, десният вързан здраво за една дъбова фиданка, а левият — за изгнил, килнат кол от полусъборена ограда. Въжето се бе впило в глезените й и кръвта се стичаше по стъпалата. Лицето й бе разкървавено и отекло, едното око бе подуто и слепнало, а другото полуотворено, така че тя виждаше другия бял човек, седнал на пикапа. Не поглеждаше към тоя върху нея. Той дишаше тежко, обливаше се в пот и ругаеше. От него я болеше.