Читать «Петата планина» онлайн - страница 91

— Не искам да влизам вътре — каза момчето, като сочеше към тях.

— Те няма да ти причинят никаква болка, това са само облаци. Ела с мен.

Хвана го за ръка и продължиха да се изкачват. Постепенно навлизаха в мъглата. Момчето здраво го прегърна и въпреки’че от време на време Илия се опитваше да го заговори, то не казваше ни дума. Вървяха по голите скали към върха.

— Хайде да се връщаме — помоли момчето.

Илия реши да не настоява, и без това детето бе изпитало много трудности и страх през краткото си съществуване. Стори каквото го молеше — излязоха от мъглата и отново съзряха долината в ниското.

— Потърси някой ден в библиотеката на Акбар нещо, което написах за теб. Казва се Книга за воина на светлината.

— Аз съм воин на светлината — отвърна момчето.

— Помниш ли моето име?

— Освобождение.

— Седни до мен — рече Илия, като посочи една скала. — Не бива да забравям името си. Трябва да продължа моята мисия, въпреки че в този момент единственото ми желание е да бъда до теб. Затова бе възстановен Акбар — за да ни научи, че трябва да вървим напред, колкото и трудно да ни се струва.

— Ти ще си заминеш оттук.

— Откъде знаеш? — попита учудено Илия.

— Снощи написах това върху една плочка. Нещо ми го подсказа, може би мама, а може би някой ангел. Но аз вече го бях усетил в сърцето си.

Илия погали момчето по главата.

— Ти си успял да разчетеш Божията воля — каза той доволен. — В такъв случай няма нужда да ти обяснявам каквото и да било.

— Това, което успях да прочета, беше тъгата в очите ти. Никак не беше трудно да я видя. Някои мои приятели също са я забелязали.

— Тъгата, която сте прочели в очите ми, е част от моята история. Но малка част, която ще трае само няколко дни. Утре, когато тръгна към Йерусалим, тя няма да е тъй дълбока, както преди, и постепенно съвсем ще изчезне. Тъгата никога не трае дълго, щом вървим към това, за което винаги сме жадували.

— Наистина ли трябва да заминеш?

— Винаги трябва да знаеш кога приключва един етап от живота ти. Ако упорстваш да го продължиш повече от необходимото, ще изгубиш радостта и смисъла на всичко останало. Освен това рискуваш да си навлечеш Божия гняв.

— Господ е суров.

— Само към своите избраници.

Илия погледна надолу към Акбар. Понякога Господ наистина беше много суров, но не повече, отколкото човек би могъл да понесе. Момчето не знаеше, че там, където седяха, някога при Илия бе дошъл Ангелът Господен и го бе научил как да го върне от царството на мъртвите.

— Ще ти липсвам ли? — запита той момчето.

— Ти ми каза, че ако вървя напред, тъгата ще изчезне. Има още много работа, докато Акбар стане толкова красив, колкото заслужава мама. Тя се разхожда по унилите на града.

— Идвай на това място винаги когато ти потрябвам. И гледай към Йерусалим. Аз ще бъда там и ще се опитам да дам смисъл на името си — Освобождение. Сърцата ни ще останат свързани завинаги.

— Затова ли ме доведе на върха на Петата планина? За да видя Израил?

— За да видиш долината, града, другите планини, скалите и облаците. Господ обикновено повиква пророците си на върха на някоя планина, за да разговарят с Него. Винаги съм се питал защо го прави, но сега знам отговора. Когато сме нависоко, всичко ни се струва малко.