Читать «Петата планина» онлайн - страница 92

Както славата, така и тъгата ни престават да имат някакво значение. Това, което сме извоювали или пък загубили, остава там, долу. От върха на планината виждаш колко голям е светът и колко широки са хоризонтите.

Момчето се огледа наоколо. От върха на Петата планина то усещаше мириса на морето, което къпеше бреговете на Тир. И чуваше вятъра на пустинята, който духаше от Египет.

— Някой ден аз ще управлявам Акбар — каза то на Илия. — Видях колко голям е светът, но познавам също така и всяко кътче от града. Знам какво трябва да бъде променено.

— Промени го тогава! Не оставяй нещата в застой!

— Господ не можеше ли да избере по-добър начин да ни разкрие всичко това? По едно време си помислих, че Той е зъл.

Илия замълча. Спомни си за разговора с левитския пророк преди много години, когато чакаха войниците на Иезавел да дойдат и да ги убият.

— Бог може ли да бъде зъл? — настоя момчето.

— Бог е всемогъщ — отвърна Илия. — Той може всичко и всичко му е позволено, защото в противен случай щеше да съществува някой още по-силен и по-могъщ от Него, който да му забранява някои неща. И тогава аз бих предпочел да почитам и да се кланям на този, който е по-могъщ.

Изчака няколко мига, за да може момчето да разбере смисъла на неговите думи. След това продължи:

— Ала точно заради безграничната си власт Той е избрал да върши само Добро, Ако стигнем до края на нашата история, ще видим, че доста често Доброто е скрито зад Злото, но продължава да бъде Добро и да е част от Неговите намерения за бъдещето на човечеството.

Хвана го за ръка и заслизаха мълчаливо.

През нощта момчето го прегърна и заспа така. На разсъмване Илия се измъкна от прегръдката му, като внимаваше да не го събуди.

След това облече единствените дрехи, които имаше, и излезе. По пътя намери на земята счупен клон и го взе, за да му служи за тояга. Реши винаги да я носи със себе си като спомен от борбата му с Бог, от разрушаването и възстановяването на Акбар.

И без да погледне назад, тръгна към Израил.

ЕПИЛОГ

Пет години по-късно Асирия отново нахлу във Фини-кия, този път с по-добре обучена войска и с по-способни военачалници. Цялата страна падна под властта на чуждите завоеватели с изключение на Тир и Сарепта, наричана от своите жители Акбар.

Момчето стана мъж и започна да управлява града, а съвременниците му го смятаха за мъдрец. Умря на преклонна възраст, заобиколен от любимите си същества, като непрекъснато повтаряше, че „градът трябва да бъде поддържан винаги красив и силен, защото майка му продължава да се разхожда по неговите улици“. Благодарение на общата отбранителна система, която Тир и Сарепта бяха въвели, тези два града бяха завладени от асирийския цар Синахериб едва през 701 г. преди Христа, или сто и шейсет години след събитията, разказани в тази книга.

Ала оттогава финикийските градове никога повече не успяха да достигнат предишната си слава и станаха арена на непрекъснати нашествия — войските на Новова-вилонското царство, персите, македонците, селевкидите и най-накрая — Рим. Независимо от това продължават да съществуват и в наши дни, защото според древните традиции Господ никога не избира случайно местата, които да бъдат заселени. Тир, Сидон и Бибъл все още са част от Ливан, който продължава да бъде бойно поле.