Читать «Петата планина» онлайн - страница 81
Паулу Коелю
Те също биха могли да си изберат нови имена, както бе сторил Илия.
Илия стана и се помоли:
„Борих се с Теб, Господи, и не се срамувам. Открих, че съм поел по тоя път, защото такова е желанието ми, а не защото ми е бил наложен от родителите, от традициите на родината или от Теб.
Към Теб, Господи, бих желал да се върна в този миг. Искам да те славословя с цялата сила на волята си, а не с малодушието на този, който не е съумял да избере по-различен път. Но за да ми повериш Твоята важна мисия, трябва да продължа да се боря с Теб, докато не ме благословиш.“
Да построи отново Акбар! Илия мислеше, че е предизвикал Господ, а всъщност Го бе преоткрил.
Жената, която бе попитала къде може да се намери храна, на другата сутрин пак се появи заедно с още няколко жени.
— Открихме много запаси — рече тя. — И понеже доста хора измряха, а други избягаха с градоначалника, храната ще ни стигне за цяла година.
— Потърси възрастни хора, които да следят за разпределението на продуктите — каза Илия. — Те имат опит в организирането.
— На старите хора не им се живее.
— Ти все пак ги извикай.
Жената се канеше да тръгне, когато Илия я спря.
— Можеш ли да изписваш букви?
— Не.
— Аз се научих и мога да ти покажа как става. Ще ти е необходимо, за да ми помагаш да управляваме града.
— Но асирийците ще се върнат.
— Когато се върнат, ще им трябва нашата помощ, за да управляват града.
Защо да правим това за враговете ни?
— Аз го правя, за да може всеки от нас да даде име на живота си. Врагът е само претекст да изпитаме силите си.
Старците дойдоха, както Илия предполагаше.
— Акбар се нуждае от помощта ви — каза им той. — Не можете да се оправдавате с това, че сте стари, защото на нас ни трябва младостта, която сте изгубили.
— Не знаем къде да я открием — отвърна един от тях. — Изчезнала е зад бръчките и разочарованията.
— Не е истина. Вие никога не сте имали илюзии и затова младостта ви е напуснала. Сега е моментът да я потърсите, след като имаме една и съща мечта: да построим отново Акбар.
— Но как можем да сторим нещо, което е невъзможно?
— С въодушевление.
Скритите зад скръбта и унинието очи заблестяха отново. Те вече не бяха ненужните жители на града, които ходеха на съдебните процеси, за да имат вечерта тема за разговор. Пред тях стоеше важна задача, бяха станали необходими.
По-здравите от тях извадиха от най-пострадалите къщи материала, който би могъл да се използва отново, и с него възстановиха постройките, които не бяха рухнали. Най-възрастните разпръснаха из полето пепелта от изгорелите тела, за да си спомнят за мъртвите, когато прибират следващата реколта. Други се заеха да отделят зърното, складирано безразборно тук-там из града, да месят хляб и да вадят вода от кладенеца.
